Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.10.2012 08:18 - ЗАЩО БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД ИМА ИСТОРИЯ?
Автор: dalida Категория: История   
Прочетен: 3337 Коментари: 1 Гласове:
9


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
   
                            ЗАЩО  БЪЛГАРСКИЯТ  НАРОД  ИМА ИСТОРИЯ
         от 5792 г. пр. Хр. до днес, от ЗИУСУДРА (НОЙ) и СИМ до ФРУЖИН,                                                  БОРИС ІІІ и ХХІ век?   (ако имате нужда да си опресните знанията по история на България, този материал ще ви е от полза)  
Тази история е с потвърдени исторически ФАКТИ, които на някои "историци" няма да се харесат,но все пак нека прочетат  тази тема и да бъдат любезни,да оставят своя коментар, без да обиждат когото и да е.       Историята е точна наука(Заради фактори/те  и факти/те).     Всеки миг тя запечатва като обемна, поликоординатна снимка развитието на света в цялостта му, в конкретиката на отделните факти и в детайлите. В това число и действието на онези фактори, за присъствието на които учените все още само предполагат, или дори не подозират, че съществуват. Тя фиксира и степента на развитие на знанието – общото и регионалното, на точните, природните и обществените науки, чиито достижения ограничават тълкуването на всяка отделна картина, заснета безпристрастно от историята. Тя запечатва модите, маниите и догмите, които изкривяват моментните представи за обективната действителност и често дълго – с десетилетия и векове, вибрират в общественото съзнание. Тя жалонира и съхранява причините, които предопределят създаването на нови факти с уникални и предвидими във времето и пространството координати, както и промените вътре в самите причини, които също се подчиняват на всеобщите закономерности. Именно поради това си качество – на точна наука, историята е незаменима за обществото – малко или голямо, отминало или бъдещо, за човечеството като цяло, и затова тя ще е отличителна черта на всяка друга цивилизация, която хората ще срещнат в предстоящите времена.      автор: Дичо Дичев – Якобсон -   авторът  на “Азбучна история на България” – възпитаник на историческия факултет на Великотърновския университет и на ВИТИЗ – Дичо Дичев, както и на видния архитект Явор Дичев. Член на Съюза на българските писатели.(този сайт е вече деактивиран.Защо ли?)     Този труд е предназаначен за обикновения читател, въпреки че съдържа научен исторически материал. Или точно заради това. За историците той ще бъде интересен с научната си стойност. Но непередубеденият четец може да го приема като един съвременен, модерен разказ, съставен от отделни елементи, малки разнородни и разноцветни ръбати частици – като мозайка, които имат обща изходна база – българската история, съдържаща множество загадки и тайни, неизследвани бели петна и крити до сега истини. Тези части са късчета от един голям пъзел, всяко от които е отделно действащо лице със своя неповторим характер, място в Света и житейска мощ, и когато той бъде прочетен и съставен, ще изрисува образа на България и на Българския народ.      Защото има две различни истории, които до някъде и понякога се припокриват, но все пак са различни.
    * Едната е историята на българските земи, тези, в които живеем от векове и до днес.      * Другата е историята на българския народ, а тя започва преди 7800 години (5792 г. пр. Хр.) в Западна Азия и продължава от края на ІІ век преди Христа в Источна Европа. Когато подредиш частиците на втората, ще откриеш, че образът на българите се крие в земите и народите на цяла Източна Европа; и в много от елементите на древната Западна Азия, запазени до определена степен и в съвременната.    
Тази тема има за цел да покаже древният и средновековният образ на българския етнос в неговото развитие, ареали на битуване, държавни структури, философско-митологични възгледи, език и пр., и доколкото може, да обобщи фактите. Това обаче, се разглежда преди всичко във връзка с настоящето и бъдещето на България и българската нация. Актуалността на разглежданите проблеми се изостря заради онази бяла мъгла в общественото знание за българската история, която се стеле както над времето преди възцаряването на Кан Гостун* (603-605) и Кан Кубрат* (605-665), така и над пространството на север и изток от средната и долната част на река Дунав*. Тя обхваща, в най-общ план, земите на Източна Европа от Северен Кавказ до Италия след ІІ-І в. пр. Хр., до възкачването на Кубрат, а и до днес. И Западна Азия с Бактрия* – Балхара*, между 50-тия паралел и устието на река Инд, преди І в. пр. Хр. и след това – най-малко до VІІ-ХІ в., когато българските общности в Сасанидската държава (ІІІ-VІІ в.), в Армения* (Вананд*), в Синд*, в М. Азия и пр., са били в преки икономически, политически и културни връзки със сънародниците си в Изт. Европа (вж. синдиецът* Микаил Бащу* /ІХ-Х в./).
Същевременно тези, останали да живеят на изток от Голям Кавказ българи и сродните им етноси, са се вплитали в местните, започнали да се тюркезират от към І-ІІІ в. общества. Те пренасяли древните ирано-български философски, митологични и епични, държавни и стопански възгледи, знания и терминология от античното и елинистично (от 330-323 г. пр. Хр.) Двуречие* и Средна Азия, в средновековна, а след VІІ век – в арабизирана и ислямизирана Югозападна Азия. Включително до периферните й Армения* и Грузия (вж. Бурджанадзе*), ЮИ Мала Азия (вж Катерина*, българска Царица в Тарс* през ХІІІ в.; вж. държавата Дулиа* и др.) и прочее. Това, разбира се, има своята пряка проекция в съвремието ни, което в някои аспекти не се е отдалечило толкова от късно-средновековната си култура и мироглед, колкото си представяме или ни се иска да бъде. Но то, при всички случаи, трябва да се използва за единение, а не за противопоставяне на народите и отделните етнически или религиозни групи. Точно тук е местото на историята, която ясно разграничавайки конкретните общности, показва, прави видимо и активно, общото между тях, обединяващото ги.     ПОЛИТИКАТА навътре в ИСТОРИЯТА   Причините, поради които бялото петно в българската история преди VІІ в. тегне над миналото и настоящето на България, си имат своите политически и стопански измерения, оказващи влиянието си и до днес [срв. библиографията “Древните българи” излязла 2001 г., където продължава да се популяризира тюркската теория за българския произход и ред разработки, изградени върху съветския “мироглед” за българския етнос, бит и култура]. 
 -  влиянието на Османската династия     От ХV-ХVІ в. Балканските земи започват да попадат трайно под управлението на Османската династия*; тя постепенно, до ХVІІ в., завладява древната Сулу*: “Среден Дунав и прилежащите земи” (Белград* в 1521, Панония в 1526, Будапеща* в 1541, териториите край средното и горното течение на Тиса* в 1552-1606 г., и т.н.), както и тъй нареченото Подолие – между река Днестър* и хинтерланда на град Киев* (в 1672-1681 г.), като единствено земите на изток от долното течение на Ю. Буг* и границите на Кримското ханство – т.н. Запорожие при средното течение на Днепър*, остават независими до присъединяването им от Русия към 1683 г. (вж. Половци*, Черна България /2/*, Кумания*). Върху част от тези територии започват да се формират регионални прото-държавни общности, които, с настъпването на капиталистическите отношения, вървят към национално обособяване.   Влиянието на Наполеон и Великите сили   Около периода на наполеоновите войни (Наполеон І, Император 1804-1814, 1815) на Балканите* се активират мощни национално-освободителни движения, подкрепяни от богатото, вече буржоазно по същество и по дух съсловие. До 1829 г., не без помощтта на Великите сили – т.е. на водещия капитализъм, се създават държавиците Гърция* (Пелопонес с Коринт, Атика, Етолия и някои от Егейските острови), Сърбия* (Белградска и Браничевска области, през 1933 г. на юг до линията Мокра гора, Иваница, Калиполе, Рашка*, Шилеговец, Соко-Баня, Кална), Седмоградско* (Трансилвания*), Черна гора*, Влашко*, Молдова*, Бесарабия* и др. [Същевременно от средата на ХVІІ до началото на ХІХ в. Русия поглъща Малорусия* (1654), днепърското Запорожие (1683), Новорусия* (1764) и част от Молдова до река Прут* с Подолието (в 1787-1791), Крим* и Таман (1783), Бесарабия* (1812). В същия период Австрия, включваща Сулу* – Унгария, Чехо-Моравия и Словакия със земите до р. Сава, както и Хърватия, присъединява Банат* и земите между Тиса и СЗ Трансилвания* (1699 г.), а по-късно и цяла Трансилвания, Галиция* (1772; вж Владимиро-Галицко кралство*), Ю. Полша с Краков* и Люблин* (българския Червен /3/*) почти до Варшава* (1795), и други територии като Белградска* и Браничевска* област до Ниш*, Белоградчик* и река Сръбска Морава* (1718-1739), българските земи в Западната Влашка долина до реките Олта* и Яломница* (1718 -1739; вж. карти  1720-1757 г., 1740 г., 1750 г. и 1770 г.)].     Капитализма на  XIX век     Тръгвайки по пътя на агресивния корпоративен картелно-тръстов капитализъм от ХІХ в., тези новосъздадени предимно в български територии (без Ю. Гърция и донакъде Черна гора) през периода от ХV-ХVІ до ХІХ век Балкански държавици – структури на собствената си капиталова върхушка, съвсем закономерно, започват да развиват и силен национализъм. Той е насочен както към подопечното им население, което трябва да се обедини около единната национална идеология, претопявайки или изолирайки хората с чуждо (т.е. не местно) самосъзнание, така и към съседните територии, които са обект на завоевателните интереси на капиталово-властовата им върхушка (същия вид национализъм – базиран върху същата основа, независимо, че ползвал като политическа платформа традиционните опорни стълбове на мюсюлманизма, се развивал по него време – към края на ХІХ век – и в османо-турските водещи среди /ЗП*/, където от последната четвърт на ХІХ век започва формирането на турската нация – чието първо проявление е Младотурската революция от началото на ХХ век – към 3-24 юли 1908 г., а второто е създаването на Рупублика Турция в 1923-1924 г.).     Влиянието на Русия   При това Балканите са в студената сянка на имперската завоевателна политика на Русия, която под маската на Панславизма* се стреми да стъпи здраво в българските земи и същевременно да разчлени българската нация, за да може Руската власт да контролира Босфора и Дарданелите (Именно затова България е освободена най-късно, и то с подчертана неохота от руска страна, като това става едва когато Русия е сигурна, че ще осъществи преследваната от нея конкретна цел да разчлени България на малки парчета и да контролира източната й част. Друг въпрос е дали Русия постига целта си, кога и доколко, какви средства използва и какви са причините за откъслечните й провали в това отношение).
    Началото на руската експанзия на запад от линията Днепър* – Зап. Двина (Дуна*, Duna; вж. Киев*) – среден Днестър* (Запорожие), на която излиза Русия през 1686-1700 г., започва от 1774-1795 година. Тази инвазия на Московия* по посока на Европа е пряко следствие от стопанския и политическия подем в Руската империя след реформите на Петър І Велики (1682-1725) и Екатерина І (1703-1727), възобновени от дъщеря им Елисавета І (1741-1762), и във връзка с активните действия на Екатерина ІІ (1762-1796). Още в 1734 г. “Мемоарът на граф дьо Буневал до Високата порта относно заплахата от Русия” бележи новия етап в Московската политика към ЮИ и Ср. Европа:
    “Сигурно е, че Московитите чрез своето [териториално] увеличение променят цялата система в Европа. Тяхното положение и техните интереси ги правят крайно необходими съюзници на Императора (на Хабсбургската империя), следователно противници на Портата и Франция… Струва ми се необходимо – от една страна, за интересите на Турция и, от друга страна, за запазване на равновесието в Европа – да се формира постоянен съюз (между Портата и Франция… или конфедерация срещу Московитите…), за да се върнат обратно Московитите в старите им граници и за да им се попречи да вземат страната на някого, когато се отнася до интересите на владетелите в Европа. В отговор на това са “Писмата на Султана до Френския крал [Луи ХV Бурбон (1715-1774; вж. Ронсар*)] от 28 май 1740 г.” – тъй нар. “капитулации”, узаконяващи правата и привилегиите на френските поданици в Османската империя, и които дават основа за началото на т.н. “Източен въпрос”, прозиращ в позициите на водещи политици и до днес;
    Първата османско-френска “капитулация” е от 1535 г., сключена при управлението на Османския султан Сюлейман І (1520-1566) и на Рокселан* (1520-1558), и е препотвърдена през 1581, 1597, 1604, 1740 г., а последната – най-пълна и подробна – е фиксирана във Френско-Османския търговски договор от 1838 г., отразяващ и модерните капиталистически отношения в Западна Европа. Вижда се, че тези договорености започват след окупирането или васалното подчиняване на повечето области на България (след периода 1547 г. – ХVІІ в.) и прекратяване на битуването й като значим международен политически фактор след разгрома на Владислав ІІІ Ягело през 1444 г. (вж. Фружин* и пр.), след падането на Константинопол (1453) и Трапезундската империя* (1461), и след създаването на единна и голяма Московска Рус – от към 1485-1503 г., когато Москва присъединява държавата на Твер* (дн. Калинин, на около 170 км от Москва), подчинява васално и държавата на Новгород*, както и други княжества и земи;   Трябва изрично да се отбележи, че Московския феодализъм, за който започва да се чува откъм 1320 г., се появава като реален фактор някъде между 1362 и 1380 г. Границата на княжество Твер минавала само на ок. 40-50 км от Москва, като в периода от 1485 до 1503 г. Московският главен княз Иван ІІІ Василевич (1462-1505), който в 1472 г. се жени за уж “византийската”, а всъщност българска и византийска принцеса Зоя-София Асенина* (1472-1503), увеличава територията на Московското княжество от под 20 000 кв. км на цели 2 000 000 кв. км.,подчинявайки васално Новгородската държава (1494 г.) и стигайки на изток до границата на Волжка България*, на която пък Руските князе-владетели плащала ежегодни данъци още от 965 г. – тъй нар. “Ростовски данък” или “Ростовщина”. Именно това разширяване на Московия* в 1485-1503 г. поставило физическата основа на сетнешната Руска държава-империя];   Показателно е, че френско-османските отношения, които започнали към 1535 г., когато България е престанала да бъде значим официален международен политически фактор, са оформени към 1838 г. – след руско-турската война от 1828-29 г., т.е. след освобождаването на Гърция*, Сърбия* и Влахия*, и 4 десетилетия преди освобождаването на част от самата България през 1878 г.;
    След реформите на Петър І Велики (1689-1725), които се стремят да поставят руската култура и стопанство на съвременна основа и насочват политическия поглед на Империята към излаз и в Черно море*, Русия най-сетне по-трайно се установява в устието на Дон* и в Азовско море [това става след дълъг процес, минаващ през временното превземане на Азов* - Тана* при т.н. Азовски походи в 1695 и 1696 г., неуспешния Прутски поход в 1711 г., Руско-Турската война от 1735-1739 г. при Императрица Анна Ивановна (1730-1740)].   * * *    След едноличното си възкачване Екатерина ІІ Велика (1762-1796), като ревизира държавата и укрепва страната и властта си (ЕВ*), насочва Русия към ивназия на запад и югозапад (Руско-Османските войни от 1768-1774 г. и от 1787-1791 г.). Именно в периода на управлението на Екатерина ІІ е сключен на 10 (21) юли 1774 г. договора в Кючюк Кайнарджа (в област Силистра* /ИМЕ*/), чийто член 7 заставя Султана да признае правото на Русия да покровителства християните в ислямската държава (ИВ*). Следва да се обълне внимание, че в договора става дума за (!) “християните”, а не за славяни*. Тоест, през 1774 г. терминът Славяни*, наред с производните му “Славянски език” и “Славянски народи”, все още не е влязъл в употреба нито в дипломатическия език на Русия, нито в международната дипломатическа практика.
 
Същевременно трябва да се подчертае фактът, че в този договор Русия обръща гръб на българите-мюсюлмани, т.н. помаци*, които по онова време са най-общо някъде между 500 хиляди и 750 хиляди човека, влизащи в общия сбор на Европейските мюсюлмани в Османската империя. За сравнение, само 80 години по-късно – към 1853 г., общия брой мюсюлмани в Европейската част на Османската империя бил 4 450 000, от които 2 100 000 са “турци” [т.е. към 1853 г. около 3 350 000 са мюсюлманите босненци, албанци и българи; при положение, че абланците тогава са 1 500 000, то мюсюлманите босненци и българи общо били 1 850 000]. В този акт на Русия, делящ част от българите от християните, а по-конкретно делящ българите-християни от българите-мюсюлмани, за пореден път се наблюдава тенденцията да се разчленява български народ на парчета, което вече е фиксирано при предаването на Западната част от Влашката равнина към княжество Влахия* в периода след 1770-1771 г., при откъсването на Бесарабия, на Запорожието и на Крим (вж. карта: 1740-1788 г.).   Договорът от Кючюк Кайнарджа (1774) е потвърден с чл. 2 от подписания в Яш на 29, ХІІ, 1791 г. (9, І, 1792 нов ст.) Руско-Османски договор, който узаконява руската анексия на Кримския полуостров, на Таман и на по-голямата част от Кубан (анексията е обявена с манифест на Екатерина ІІ от 8 /19/ април 1783 г.). В същият договор от Яш чл. 3 постановява, че “река Днестър навеки ще бъде граница между двете империи” (ИВ*). Заложена здраво в това русло на агресивно поведение и върху моралистичния цинизъм, че “победителите не ги съдят”, формулиран от самата Екатерина ІІ, политиката на Русия следва същата завоевателна посока на югозапад към Карпатско-Балканския регион и в Руко-Турската война от 1806-1812 г., и в тази от 1828-1829 г., и по-нататък (както се вижда от действията и на Сталин /1918-1953/, и на следнащите съветско-руски и руски управници).   Отговорът на Френският император Наполеон І (1804-1814, 1815) се съдържа в инструкциите му до френския държавник Тайлеран-Перигор (1797-1807, 1814) от 9 юни 1806 г.: “Целта на всички преговори трябва да бъде затварянето на Босфора за руснаците и прекратяване на преминаването от Средиземно в Черно море на всичките им кораби, военни или не; …; да се възстанови абсолютната власт на Портата (Високата-порта*, т.е. Османското правителство) над Молдавия* и Влахия*. Аз не искам разделянето на Константинополската (Османската) империя. Аз искам да затвърдя и заздравя тази велика империя…” (ИВ*).
С възкачването на Руския император Николай І (1825-1855) започва нов етап в руската настъпателна политика към все по-изоставащата от критериите на цивилизацията и загниваща Османска империя. Той поставя пред другите страни-куратори въпроса за конкретно разпределяне на “парчетата” от Турция, заявявайки на Британския посланик в Петербург: “Турция е в криза… Необходимо е още сега да се разберем за подялбата на наследството, за да не се караме след това”. Тази промяна в политиката, сведена до ясни конкретни споразумения между европейските-световни сили, стига до Османския велик везир (премиер-министър) Юсуф-паша чрез думите на Министъра на външните работи на Британия, лорд Палмерстън: “Или автономия, или анатомия” – тоест, или автономия за християнските народи в състава на Османската империя, или отделянето им от нея. Не закъсняват и действията – Одринският мир от 1829 и договорът от Юнкяр-скелеси в 1833 г. потвърждават правата на Русия от 1774 година да покровителства християните в Османската държава.   Наистина, след руското поражение от съюзилите се в Кримската война (1854 – 1, ІІ, 1856) Великобритания, Франция, Австрия (от 1867 г. Австро-Унгария), Прусия, Сардиния и Османската държава, подписаният в Париж на 30, ІІІ, 1856 договор и последвалия победата срещу Русия султански декрет – Хатихумаюна (18, ІІ, 1856), отнемат изключителното до тогава право на Петербург да покровителства християните в Османската империя и го предоставят на Западните християнски държави-победителки.   [Премахването на това руско право е част от основната цел на Кримската война, която лорд Палмерстън – вече Премиер-министър на Британия (1855-1865), формулира в Меморандума от 26, ІХ, 1855 така: “... Ние започнахме войната не толкова за да задържим Султана и неговите мюсюлмански поданици в Турция, колкото да задържим Русия вън от Турция. (...) Нашата цел е да изградим дълга обграждаща линия, за да ограничим бъдещото разширение на Русия...”  А в Меморандумът на лорд Каули от 1856 г., относно положението в Османската империя (Османска турция или “Турция”), се съпоставят настоящето с целите, които трябва да се постигнат:    ---------------------------------------------------------------------- Тази история вече не съществува в интернет пространството.Сайта е затворен.
http://www.azbuchnaistoria.bg/?doing_wp_cron=1348120777.0856359004974365234375  



Гласувай:
9
0


Вълнообразно


1. mobbidik - Българи, болгари, булгари или бъгари - винаги и само българи
02.11.2012 09:41
българите винаги са наричали себе си бъл, бол,бул - гари в различните територии и взависимост коя епоха е засегната, кой историк пише за тях, тези велики хора са носили името на БЪЛГ в съставката на етноса си.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: dalida
Категория: Бизнес
Прочетен: 5118938
Постинги: 1054
Коментари: 4771
Гласове: 26924
Архив
Календар
«  Април, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930
Блогрол
1. Земята - уникален феномен във Вселената
2. Наследниците на Мария Магдалена
3. Българите през средновековието
4. Раждането на Христос
5. Най-важните дати за БЪЛГАРИЯ
6. Белите градове на България
7. ПЪРВИТЕ столици на БГ преди н.е.
8. Загадките на Колада / коледа
9. Миграциите на българите като спасение и нов живот
10. англичаните - най-големите разбойници на света.
11. Раждането на Иисус - през 12 век/факти
12. Потопът - доказателства и факти
13. Възрастта на Земята / факти
14. Кастата на огнените жреци - БЪЛГ / BULG
15. Най - древния народ на Европа - българите
16. Ноев ковчег - зачатието на Иисус
17. КОЙ, КОЙ Е във ВСС /в-к капитал
18. президента РУМЕН РАДЕВ Е лицемер.
19. КОЙ ПРОТЕСТИРА В БЪЛГАРИЯ
20. МАФИОТИТЕ ОТ БСП - 1част
21. БЪЛГАРСКАТА МАФИЯ - 2 част
22. СКАНДАЛНАТА НИНОВА / КОРНИ
23. БЪЛГАРСКАТА МАФИЯ - олигарси от БСП,ДБ,СДС,ДПС
24. МАФИЯТА В ДЪРЖАВАТА -големите 3-ма.
25. МЕДИИТЕ НА ПЕЕВСКИ
26. THE AMAZONKI - Burgas / Bulgaria