МЕСЕЦИТЕ В ПРАБЪЛГАРСКИЯ КАЛЕНДАР



До наши дни са достигнали главно три документа, в които се използват древнобългарски календарни изрази. Това са ”Именникът на българските владетели”, Чаталарския надпис на кан Омуртаг и приписката на черноризец Тудор Дукс за смъртта на княз Борис-Михаил. От тези извори могат да се извлекат следните календарни изрази: дилом твирем; дохс твирем; шегор вечем; верени алем; теку читем; дван шехтем; тох алтом; шегор твирем; имен алем; сомор алтом; дилом тутом; сигор елем и етх бетхи.

Друг източник на данни за прабългарския календар са традиционните народни празници, устното народно творчество, знаците поставени върху различни строежи, както и съпоставяне с календарите на сродни и съседни народи. Повечето изследователи приемат, че първият термин във всеки израз означава название на година от 12 годишния животински цикъл, а вторият е название на календарен месец.  Има обаче и други хипотези за смисъла на представените по-горе календарни понятия както и други начини за тяхното разделяне, които по един прекрасен начин са обяснени и сравнени.


Съгласно преобладаващия брой изследователи, названията на месеците представляват поредни числителни имена в езика на прабългарите. От тук начина на подреждане зависи основно от виждането за характера на прабългарския език - алтайски или памирски. Разбира се, подреждането според алтайската теория за произхода на древните българи днес има само историческо значение поради пълната неадекватност на тази теория със съвременните научни представи за прабългарите като етнос и цивилизация.

 Създаването на първата фонетична писменост от древните финикийци се счита за едно от големите открития на човечеството. От Финикия, тази писменост се възприема от много съседни и далечни народи, като пътя на това предаване следва най-общо три трасета. Западното трасе отива към Древна Гърция, Рим и България, където се създават и утвърждават трите съвременни европейски писмености. Източното трасе минава през Персия, Бактрия и Согдиана и оттам към Алтай, където достига към началото на VII –ми век.

Северното, трето трасе през Кавказ е най-слабо проучено, но е най-важно за нас. Тук се обособяват няколко писмени системи - иберийска, агванска, алано-касожка и др., които са силно повлияни от гръцката и другите малоазиатски писмености. Засега е ясно, че писмените рунни знаци на прабългарите са подобни или еднакви с тези на аланите и касогите. Освен от алани -предците на съвременните осетинци, касоги - предците на съвременните кабардинци и черкези  и прабългари, тези писмени знаци са ползвани и от хазарите преди приемането на юдеизма. Счита се, че основна роля в създаването на тази писменост са изиграли прабългарите, по-точно т.н. роси, от които хазарите са взели своите рунни знаци.

КИРИЛИЦАТА

 Тази българо-алано-касого-хазарска писменост (БАКХ) е създадена в първите векове след новата ера, т.е., около два – три века преди алтайските тюрки да усвоят согдийската рунна система. Това обяснява защо алтайските руни външно приличат на прабългарските но и имат сериозни фонетични и стилови различия. При тюркските се пише от дясно на ляво, както при първоизточника – финикийците. При алано-касожките знаци се пише от ляво на дясно, както при гърците. Съществуването на общ арамейско-финикийски корен за изброените по-горе  писмени системи обяснява наличието на няколко общи традиционни особености при тях. Първата особеност е, че в периода преди приемането на индийските цифрови знаци, самите букви са били използвани и в ролята им на цифри за обозначаване на числата. Това е традиция в писмените системи на финикийци, евреи, арамеи, древни гърци, в двете средновековни български писмености (глаголица и кирилица) и др. Обикновено първите десет букви с черта отгоре са обозначавали единиците, следващите десет – десетиците и т. н. Евентуалното наличие на тази традиция и в писмената система на прабългарите обаче все още не е дискутирано, макар да е твърде възможно.


В двете български писмености, глаголицата и кирилицата, подреждането на буквите е близко до традиционното, но има едно важно изключение. Това е буквата В, която е вмъкната още в началото на азбуката. Получава се особения ред А, Б, В, Г, Д и.н. Защо това е направено не е ясно. При глаголицата и кирилицата, първите три букви са имали следните названия: АЗ, БОУКИ, ВЕДИ. Когато тези три думи се прочетат като фраза, получава се изречението АЗ БУКВИТЕ ЗНАМ. Вероятно, за да се оформи тази именно фраза е било нужно да се наруши традиционното подреждане и да се вмъкне буквата В. Изборът на такива названия на началните букви с цел да се получи фразата със значение АЗ БУКВИТЕ ЗНАМ не е характерно за семитските, гръцката и латинската писмени системи.  Втори важен резултат се получава, когато названията на първите четири букви се разгледат като една цяла фраза: АЛЕМ БЕЛЕМ ВЕЧЕМ ЧИТЕМ. Този израз има следния буквален превод на съвременен български: АЗ БУКВИТЕ ЗНАМ ДА ЧЕТА. Същата мисъл обаче се повтаря и във славяно-българската фраза, образувана от първите четири букви в глаголицата и кирилицата: “АЗЪ БОУКИ ВЕДЕ ГЛАГОЛИ”. Това още веднаж подчертава наследствената връзка между тези писмености.

Глаголът ЧЕТА не е славянски, а е общо ирански, от тук най-вероятно е прабългарски. Прабългарският глагол ЧИТЕМ e останал и в съвременния румънски език със същото значение - чета. Замяната на ЧИТЕМ с ГЛАГОЛИ се обяснява с това, че по време на създаването на глаголицата при славяните е отсъствала писменост, докато при прабългарите вече е имало специфични думи за тази дейност – чета, четмо и др. Това е трети резултат от предложената хипотеза.
                                                           
                                       ВТОРАТА ВЪЛНА

      Северното Причерноморие В началото на I-то хилядолетие

Древните българи или прабългарите пристигат по-късно заедно с т.н. втора вълна сармати и веднага се установяват в т.н. Първа Сарматия -  Берсилия или днешен Дагестан, включително пространството между долните течения на реките Волга и Дон. Там в продължение на шест века се установява една предимно иранска по характер общност или държава, известна в предхунско време като Берсилия, а по-късно като Стара Велика България. За пръв път тук древното източно иранско название – топоним БАЛХ се налага като етноним на народ, образуван от три сродни племена – берсили, есегели и болги. Вътрешното ядро на образувания народ и държава добива международна известност като ОНОГХОНДОР-БОЛГАР на езика на прабългарите, булгари -оногундури при византийците, булгар-андерун по персийски, булгар-хаукал по арабски (вътрешни българи). След смъртта на Кубрат, едно сродно на българите племе, хазарите, подкрепено от аланите нахлува във България от към прохода Дербент. Аспарух заедно с част от българите, вероятно с повечето оногхонтори се оттегля в западната част на държавата и там установява новия център-столица или на древнобългарски ОНГЪЛ. В последствие, в стремежа си да обедини всички българи от този район, които са мигрирали в по-ранно време под влияние на хуните, аварите и хазарите, Аспарухова България променя границите си и постепенно придобива формата на известното ни Първо Българско царство.  
 
"Първо българско царство"

Хипотезата, че в Авитохоловият именник се дават месеци, се е основавала само на така наречената тюркска хипотеза за произходът на прабългарите. Демек, в тюркският хаганат се използвали месеци, че оттам и в "прабългарският".

Календарните изрази в именникът, в Чаталарският надпис и в приписката на Тудор Доксов означават само години по китайският календар, т.е. по календарят, използван и досега в Китай и Япония и според който току-що навлязохме в годината на дървената овца. Е, за "дървена овца" е имало някакво означение в древна България, което сега не го знаем, никой не го знае, и няма как да се узнае.

И разбира се, между АЛЕМ-БЕЛЕМ-ВЕЧЕМ-ЧИТЕМ и АЗ-БУКИ-ВЕДЕ-ГЛАГОЛИ няма никаква прилика, за да се правят изводи. Във втората редица участват славянски корени, които досега се срещат в нашият език и в другите славянски езици. Първата редица за нас сега е напълно неразбираема и няма как някога да стане разбираема.

Глаголът ЧЕТА е общославянски - това е сигурно. Кой го знае дали е общоирански - това е повече от съмнително.

В Именника не съществува календарен израз имен алем, а именшегор алем, с който е означена годината на възкачване на Винех - 754-та, съответстваща на годината на коня в азиатските циклови календари.