Всички знаем приказката за Спящата красавица и нейните орисници, но запитвали ли сме се какви са тези същества? Големият българин, изследовател на нашия бит, етнограф и основател на Етнографския музей, Димитър Маринов (1846 - 1940) разказва в книгата си “Народна вяра” какво е научил от възрастните хора в различни краища на България за орисниците:

“Като дойдат при детето, застават и трите при детето и започват наричането. Ще нарече най-напред най-младата, после средната, а сетне най-старата. Тя или ще приеме нареченото на другите две, или ще каже съвършено друго. И нареченото на най-старата преодолява и то се записва. Записва се нареченото на главата, на лоба на главата. Написаното не се изменя в нищо и от никого. Ето защо в говора се казва: “Така му е писано”, “Така му е драснато”, а още и “Такава е орисията”. 

По-нататък Маринов пише: “Ето какво ми разказа баба Стоеница от село Балванци: “Искам да бъда будна, но като дойде това време да влезнат орисниците, мене се заклопиха очите, та ту виждам, ту не виждам или виждам, но не мога да говоря. Будна съм, но не мога да мръдна и слушам какво говорят. Виждам им лицето и сега, ако бих ги срещнала - бих ги познала. Една млада около 18годишна, черноока, другата също черноока на около 2530 г., а третата също черноока, но вече около 3035 годишна. И трите тънки високи, облечени в наше, хубаво облекло. Влезнаха в стаята из вратата, отидоха при детето и застанаха. “Хайде сега - каза най-старата към другите - говорете!” И най-младата почна: “Да бъде щастлива, дълговечна, да бъде най-красивата мома, да земе богат и хубав мъж, да види внуци и правнуци, що похване, да посребрява”. Средната каза: “И аз й пожелавам същото. Най-старата малко сърдито рече: “Вие дадохте всичко добро, та не остана място за никакво зло” и млъкна. После тутакси се изгубиха и аз трепнах, та се събудих. Детето беше момиче. И така се сбъдна. Момичето стана най-хубава мома и се ожени за много добър момък, заможен и красив - свърши разказа си баба Стоеница”.

Други информанти на Димитър Маринов също говорят за три орисници. 

Но какви са тези тайнствени същества, които нашите предци, които са живели във времето, когато България още не е била навлязла в материалната епоха и бабите, не преминали през школата на ариманизираните днешни училища и университети, са можели все още да възприемат свръхсетивните същества? Между другото, моя приятелка ми сподели, че когато баба й е родила майка й (през 30 те години на 20. век), се е зарекла да дочака орисниците, за да разбере съдбата на детето си. В полунощ в стаята като че ли се извил вихър и сякаш някой я стиснал изключително силно за крака. Тя не можела нито да извика, нито да стане. Нищо не видяла и не разбрала. Сметнала, че не е било позволено да ги види и са й попречили. Кракът я болял много дълго време след това и тя не можела с нищо да го излекува, мислела, че ще остане куца. Но след дълго време й минало.

В гръцката митология тези орисници са известни като трите мойри, в германската митология това са норните (известни ни от оперите на Вагнер), а индийската традиция ги нарича ‘липики’’ (“пишещите”). Тези същества са господарите на кармата, които записват нашите дела и мисли в Акашовата хроника. Те ни помагат, когато слизаме на земята за нова инкарнация, да се впишем в новия живот и изплатим кармата си от предишния. Тръгвайки към ново раждане, нашият аз най-напред си изгражда ново астрално тяло, което може да се свърже с етерно и физическо тяло. Именно липиките или по нашему орисниците, ни насочват към определено физическо тяло и конкретна родителска двойка.

Нека отправим поглед към духовната наука антропософия и Рудолф Щайнер, който говори за липиките в лекцията си от 3. юли 1906 г (СС 94): “В момента, в който е намерено подходящото място на инкарнацията, липиките - природни същества - насочват човека към подходящото семейство и едва в момента на оплождането става обличането на астралното тяло с етерното. Както махадевите са свързани с етерното тяло, така липиките са свързани с физическото тяло”.

Тези липики са извънредно тайнствени същества, за които много малко е говорено открито. Те са най-висшите и мощни инструменти на кармата, които разпределят космическите идеи към по-долните йерархии и вписват кармичните резултати, тоест записват кармата. От трите орисници най-младата представя кармата на бъдещето, средната - кармата на настоящето, а най-възрастната - кармата на миналото. Ето защо, както правилно са забелязали нашите прабаби, думите на най-възрастната орисница имат най-голяма тежест и могат и да отменят нареченото от другите две - кармата от миналото при всички случаи трябва да бъде изплатена. 

Но както Рудолф Щайнер посочва, от края на 20. век самият Христос все повече ще става господар на кармата. В цикъла лекции “От Исус към Христос” той казва: “Към края на 20. век ще се случи отново едно значимо събитие, но не на физически план, а във висшите светове, в онзи свят, който наричаме етерен. Това събитие ще има също толкова решаващо значение за равзитието на човечеството, както събитието, случило се в началото на новата ера в Палестина. И поради извършването на това събитие на хората ще бъде дадена възможност да се научат да виждат Христос.   

Определена „служебна инстанция" в Космоса, ако мога така да се изразя, отговаряща за еволюцията на човечеството през 20 век, преминава в много по-висока степен, отколкото досега, в ръцете на Христос. И действително, окултното изследване потвърждава, че през нашето столетие ще настъпи нещо изключително важно, а именно, че Христос ще стане господар на кармата, отнасяща се до еволюцията на цялото човечество. А с това се слага началото на онзи процес, който е загатнат също и в Евангелието с думите, че Той ще дойде отново, за да „раздели" живите от мъртвите, за да предизвика „кризата" между живите и мъртвите! ...  

Само в смисъла на окултното изследване може да се разбере това събитие не като еднократна случка на физически план, а свързано с цялото бъдеще развитие на човечеството. В бъдеще Христос ще трябва да определя нашата кармична сметка, съотношението на плюсовете и минусите в живота ни. ... Човекът все повече ще среща Христос Исус като свой кармичен съдник. И този факт именно действа по такъв начин на физически план, че човекът да развие чувството, че с всичките си дела създава нещо, за което ще отговаря пред Христос. И това чувство, което настъпва по естествен начин в хода на човешкото развитие, ще се преобразува, така че да насити душата със светлина, която постепенно да излиза от самия човек и да осветява Христовия образ в етерния свят. И колкото повече се създава това чувство, което ще има още по-важно значение, отколкото абстрактната съвест, толкова повече ще става видим етерният образ на Христос в следващите столетия... В бъдеще на Христос е отредено да вмести нашата кармична равносметка в общата земна карма, в общия прогрес на човечеството.”