Войните са другите събития, които са разтърсили съзнанието на врабевени.

През ХХ век България участва в четири войни, една от друга по-страшни.

В началото на 1912 г. усилено се заговорило за нова война на Балканите. Мъжете от селото започнали да се стягат за война. И тъй като омразата срещу турците, които са измъчвали нашия народ цели 500 години, била много голяма, войната е посрещната с въодушевление. След няколко дни мъжете потеглили на път - едни към Ловеч, а други през Белиш за Троян и оттам за Карлово. Жените, децата и старците изпратили своите синове и бащи на война с гордо вдигнати чела. Но чудно, никой не плачел – нито тези, които отивали, нито тези, които ги изпращали. Започнали да пристигат добри новини. Когато на 13.ІІІ.1913 г. била превзета Одринската крепост и Турция поискала да сключи мир, всички си казали: “Войната свърши и скоро войниците ще се завърнат”. Но това не станало.

През юни 1913 г. започнала Между-съюзническата война, която се оказала още по-жестока. Пристигали първите вести за убити войници от селото. Мъка изпълвала сърцата на всички, малки и големи, като гледали забрадените с черни кърпи близки на убитите от селото войници. Междусъюзническата война горяла малко време, но завършила катастрофално за България.

Не минали много години и отново война. Избухнала Първата световна война.

На 20.ІХ.1915 г. излязло цялото село да изпраща мъжете, които отивали на фронта. Този път обаче всички били тъжни, покрусени – и изпращачи, и мобилизирани. Чувало се само хълцане, плач и прощални думи.

В селото останали само старци, жени и деца. Започнала голямата и дълга Първа световна война /1915 - 1918 г./. Заредили се години на лишения и тегла. Мъжете на Врабево служили в 34-ти Троянски пехотен полк и в 58-ми Плевенски полк. И двата полка били далеч на юг, при Дойран. Три години нищета и разруха в селото. Нямало какво и от кого да купиш нищо.

От всичко лошо, което донесла войната, най-лошото били вестите за убитите врабевени, запристигали по най-различен път и начин. Черни платна покрили портретите на убитите войници. Черни кърпи забрадили майките, жените и сестрите им.

Рано сутрин гробищата се огласяли от плача на майки, невести и сестри над празни гробове на убити кой знае къде син, мъж, баща, брат. Всяко семейство, което имало войник на фронта, тръпнело кога ще получи страшната вест. Така само през трите години война Врабево дало 69 убити войници – цвета на селото, все млади хора между 20- и 40-годишна възраст, като оставили сироти деца и родители да се борят с тежестите на живота и да проклинат войната.

Дълъг е списъкът на убитите врабевени през четирите войни, които е водил българският народ след Освобождението ни от турско робство:

 

През Балканската и Междусъюзническата война:

1912 – 1913 г.                                 – 20 души

През Първата световна война

1915 – 1918 г.                                 – 49 души

През Втората световна война

1945 г.                                             –   2 души

Общо:                 - 71 души

        

Всички тези войни са оставили неизличима болка и тъга у врабевени. И днес още по-старите хора разказват за зверствата от тези войни.

         Но хората от с. Врабево винаги са намирали сили да превъзмогнат болката от големите загуби и да продължат да работят за благото на селото, защото врабевени са единни и затова са силни.

            На своите герои признателното поколение построи паметник в центъра на селото и написа стихове за техния героизъм.

 

Песен за загиналите врабевени

 

(рецитира се)

 

Пейте да пеем за Дойран,

тъй както са пели нашите бащи,

нашите бащи и майки!

И поклон направим

за всички врабевски герои,

паднали убити преди,

в Балканската война...

Ах, Дойран, Дойран!

Земя обещана,

с кръв българска обляна,

с трупове обградена,

С бели кости наторена,

с черни кърви напоена!

 

(пее се)

 

Я повей, повей, Дойрански ветре,

Дойрански ветре край Дойран града,

край Дойран града, край гробищата!

Че там почиват много ергени,

много ергени все врабевени!

 

Първият беше Ночо Йорданов,

Ночо Йорданов на Йордан Ночев.

Вторият беше Ристю Илиюв,

Ристо Илиюв брат на Калчо Илиюв.

Третият беше Томи ми Томьов,

Томи ми Томьов брат на Георги Пенчев.

 

Четвъртият беше Томи Иванов,

Томи Иванов на Убави Ивана.

Петият ми беше Иван ми Петков,

Иван ми Петков на Петко Ганека.

Шестият ми беше Петко ми Спасов,

Петко ми Спасов на Спас Далеков.

                           

Седмият ми беше Марин ми Миюв,

Марин ми Миюв на Малки Миа.

Осми и девети: Митю и Радоя,

Митю и Радоя – братя Зъзрови.

Десетият беше Васил ми Дянков,

Васил ми Дянков на Дянко Войковски.

Единайсетият беше Илия Пеюв,

Илия Пеюв на Пею Недялков.

Дванайсетият беше Минко ми Миюв,

Минко и Миюв на Мию Поповски.

Тринайсетият беше Димитър Ристюв,

Димитър Ристюв на Ристя Шейтана.

Четиринайсетият беше Стойко ми Добрев,

Стойко ми Добрев на Добри Рабаджиски...

 

 

Записал от Тодора Димитрова Иванова:

Марин Колев

 

 

Слава вам !

 

Спокойно спете вечния си сън,

от битките жестоки уморени!

А славата като камбанен звън

да прокънти, герои врабевени!

 

В мир да легнат костите ви бели,

пръснати по цялата земя!

Българийо, кръвта си те пролели

за твойте бъднини и свобода!

 

Те гордо носели са родни знамена,

в битките жестоки устремени.

Не ще забравим ваште имена –

ще славим вас, герои врабевени!

 

Един завет оставили са нам –

отечеството мило ний да любим!

И нека винаги да тънем в срам,

ако завета ваш погубим!...

 

Не ще потънете в тъма, в забвение,

герои, от борбите уморени!

Ще ви запомнят бъдни поколения!

Слава вам, герои врабевени!

 

Стефка Углярова – Божкова

  На загиналите герои от Врабево

 

Бъди благословена ти, врабевска земя!

На поколения нашепвай юнашки имена!

Гордей се, че създала си синове герои,

че ти си тяхна майка, а те децата твои.

 

Гордей се, Врабево, че тук са те родени!

От твоите легенди и песни вдъхновени!

Научили се тук родина да обичат,

пред враговете покорно да не коленичат!

 

По Ботевски да любят или да намразят

и чисти знамената родни да опазят,

с името свещено “България” в уста

да срещат безстрашно дори и смъртта!

 

Оставяли спокойно родния си праг,

за да срещнат мъжки всеки чужд и враг –

без да пожалят живот, семейство, младост

в защита на Родината отивали със радост!

 

И нека не тревожим последния им сън,

а песен да им пее тих камбанен звън!

За отдих те са легнали в гроба си със мир,

над тях да бди като орел и Гяур баир!

 

Стефка Углярова – Божкова