Блогът на Крумова. :: Птица на прозореца

Категории

Новини
Забавление
Лайфстайл
Бизнес
Хоби
Технологии
Музика
Спорт
Видео
Изкуство
Лични дневници
Политика
Тя и той
Регионални
Туризъм
Други
Поезия
История
Рецепти

Архив

Блогрол

1. БИООРЪЖИЕТО КОВИД 19/БАКТЕРИИТЕ
2. БЪЛГАРСКИЯТ КАЛЕНДАР

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

29.03.2015 10:10 - Птица на прозореца

Автор: dalida Категория: Лични дневници

Прочетен: 1919 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 09.04.2015 09:00

                                                          Птица на прозореца
        На Иоана, за да не забравя за срещата си с Бялата птица

И така, в Кенсингтонския парк има паметник на момче. Но не просто момче, а момче, което никога не пораснало. Защото времето не докосва Питър Пан. Не го плаши потокът на дните и годините.И това се отнася единствено за него - детето, което си пожела да остане завинаги дете и кой знае как това желание се сбъдна.
И все пак това е само една измислена история, разказана от талантливия писател Матю Бари. А всички тези камъчета и клечици, събрани около паметника на Питър Пан в Кенсингтонския парк са само умилителни сувенири от мястото, за което се разказва в една красива приказка. Нищо повече от приказка.
Наистина ли нищо повече?
Ами ако все пак в нея има нещо, което е не е просто фантазия?
За да разбера дали това е така, защо не взема да продължа приказката за Питър Пан. Тя и без друго е оставена недовършена.



Ето, започвам. Започвам например … така: през един малко ветровит летен ден…

    … птицата кацна на прозореца на семейство Дарлинг.
Но всъщност това можеше да бъде всяко друго семейство, в която и да е населена точка на света, като например семейство Смит от Хюстън или семейство Ибн Салем от Триполи. Или семейство Микулины от Ростов на Дон, или семейство Хаварджян от Тбилиси. Или пък семейство Филипови от София. Или пък което и да е друго семейство. Всички семейства си приличат по това, че един прекрасен ден в техния дом се появява един малък вързоп пелени, в който се е ококорило прекрасно малко бебе. Но ние разказваме продължението на старата приказка и затова нашето семейство ще е семейството на мис и мистър Дарлинг.
Уенди Дарлинг не беше виждала отдавна птица, кацнала на перваза на прозореца в техния дом. По-точно не беше виждала птица от деня, в който се беше върнала, след като беше избягала от къщи заедно с братята си. Това беше една стара глупава история, свързана с един куп измислици и Уенди вече отдавна дори не се и сещаше за измислените приключения, които разказваше на родителите си за птиците, които се превръщат в деца, за острова Нийделандия и Питър Пан…
И ето сега пак. Красива бяла птица. С леко жълтеещ удължен клюн и поглед, в който се криеше някаква дълбока мъдрост – ако може да се каже така за една птица.
Всъщност беше гларус. Уенди знаеше, че гларусите се събират около изкуственото езеро, на няколко мили от последното лондонско предградие в посока на юг. Някои от гларусите прелитаха и кацаха покрай румолящите поточета в кенсингтонския парк и ловяха там риба. Именно затова сред децата, които се навъртаха денем ( защото нощем паркът е заключен и никое дете не може да влезе в него) там, се предаваше от незапомнени времена една смешна детска легенда, че птиците живеят на някакъв недостъпен за хората остров в дъното на парка. Истината е, че тези досадни птици създаваха доста неприятни тервоги на парковите пазачи, които нямаха никакво намерение да хранят гларусите с така грижливо отглежданите от ръководството на парка рибки.
Този гларус също не беше нищо повече от гларус. Сигурно се беше нахранил с някоя и друга кенсингтонска пъстърва и сега беше кацнал съвсем случайно на перваза на техния прозорец на третия етаж на малкия им и съвсем нов жилищен блок, опиращ почти в подножието на един от лондонските хълмове. А те са, какво е известно на всички, седем на брой.
И, разбира се, беше просто съвпадение, че Уенди тъкмо в този момент се беше върнала заедно със съпруга си мистър Джордж Дарлинг от родилния дом.
Те се бяха оженили преди година и по чисто съвпадение ( което няма нищо общо с никакви птици) Джордж също носеше фамилията Дарлинг. Затова на Уенди не й се наложи да сменя своето фамилно моминско име. Впрочем мистър Дарлинг имаше друго мнение по въпроса. Според него все пак промяната беше станала, макар и неусетно за Уенди, защото името на неговия род се изговаряло с леко удължено “р" и с гълтане на звука “г" в края на името. Нещо от вида на “Даррлин", докато при фамилното има на Уенди тази особеност липсвала. Е, това разбира се, е поредния пример за вечното съперничество, което водят помежду си възрастните, когато искат да окажат своето надмощие над другите. А аз бих добавил, това е така, защото възрастните (а мис и мистър Дарлинг несъмнено спадаха към тази категория същества) са забравили за птиците. Но да не се отклоняваме.

Искам да отбележа, че птицата кацна на прозореца тъкмо в момента, в който Уенди Дарлинг сложи в детското креватче малкият бял гугукащ вързоп, носещ името Джейн.
Джейн се настани върху одеялцето си, украсено със светлосини теменужки и плуващи около тях делфини. Сигурно ще кажете, че е много абсурдно делфини да плуват около теменужки, но аз въобще не твърдя, че съвременните дизайнери на детско спално бельо са хора, притежаващи добър естетически вкус.
А в следващият момент стана нещо, което наблюдателната Уенди не пропусна да забележи. Бялата птица отправи поглед към Джейн, а тя от своя страна примига и се взря с големите си небесно сини очи в гларуса. Когато погледите им се срещнаха, двете същества - птицата и бебето - се поздравиха. Просто по друг начин не би могло да се нарече това. На устните на Джейн разцъфтя очарователна розова усмивка. За да можете да си я представите, ще ви помоля да спрете за малко да четете и да си спомните как сте се чувствали в някой слънчев майски ден, когато наоколо ви всички летящи бръмбарчета и мушици изпълват въздуха с гъделичкащо слуха жужене, а от вятъра се носи миризма на разцъфтели люляци и трендафили. Ето такова нещо беше и усмивката, която Джейн отправи към птицата.
В отговор гларусът щракна няколко пъти с клюна си и издаде един креслив радостен кряк, който наподобяваше весел смях, доколкото може да се твърди за една птица, че се смее.
Всичко това събуди в сърцето на Уенди точно противоположни чувства на тревога и страх. “Трябваше да затворя прозореца", помисли си тя. Сякаш отгатвайки мислите й, птицата размаха криле и отлетя. Без да се двоуми повече, Уенди бързо се насочи към отворения прозорец, огледа хубаво навън, за да се убеди, че гларусът не е кацнал на някое отсрещно дърво и затвори прозореца.

“Няма никакви бели птици, няма никакъв Остров и Питър Пан е само детска измислица от времето, когато бях малко и глупаво момиче. Питър Пан е само един паметник, който събира прах в нашия парк."
Уенди изрече всичко това на глас и се стресна, като осъзна, че говори сама на себе си. Сякаш се убеждаваше в нещо, в което… Нима наистина все още вярваше в тези детски фантазии?
“Всичко това са само детски фантазии, нали така, Джейн?" Уенди се надвеси над детското креватче и малко пресилено се усмихна на новородената си дъщеря.
Усмивката се стопи полека от лицето на Джейн. Сините й очи сякаш леко потъмняха, както потъмнява лятното небе, когато някой невнимателен облак засенчи с бухналото си туловище слънцето.
Бебето погледна майка си с доста сериозен и като че ли тревожен поглед и бавно завъртя главица.
На езика на жестовете, който е еднакъв както за възрастните, така и за бебетата, това означаваше “не".

Нагоре