Блогрол
Постинг
13.02.2014 09:36 -
ДРЕВНИ ЦИВИЛИЗАЦИИ /Българите през VI век
ДРЕВНИ ЗАСЕЛВАНИЯ НА БЪЛГАРИТЕ НА БАЛКАНИТЕ
Партянска империя, наричана Ниса....
"При Анастасии царе – пише в българския превод на Манасиената хроника, направен по времето на Йоан-Александър, – преидоша блъгари през Дунав. И поселиша се първо в Долна земя Охридска."
Ако се спуснем откъм Срем, Белград и Видин (Южнодунавска Панония) в посока към Охрид, пътят ни ще премине през древната крепост Наисос, преименована от българите на Ниш през същата епоха, когато Маргус е станал на Морава, а Тимакус на Тимок. Названието, дадено от българите на този град, удивително съвпада с името на един от най-прочутите градове в близост до Памир – столицата на някогашната Партянска империя, наричана Ниса. А в съседство с Ниш стои и още един град, кръстен някога от древните българи на техния особен език. това е Пирот, чието име наподобява източната дума ПИРГ – укрепление. От Пирот, преминавайки през Гостивар – един град, които носи в името си нещо от панонските българи, ще достигнем до Охридската земя – обетования край, с който българите са свързали съдбата си още през шести век и от които според старите български летописи е започнало постепенното настаняване на българите на Балканския полуостров. Древното заселване на българи в Охридския край е белязано със същите следи, както техните заселвания в Дакия и Панония на север от Дунав и в областта Сирмиум между Срем и Видин. Идвайки край Охридското езеро, българите веднага донасят със себе си нови имена на градове. Някогашната Лихнида получава името Охрид, Лихнидското езеро става Охридско езеро, река Аксиос бива преименувана на Вардар, град Пелагония почва да се нарича Битоля, град Селасфор става на Девол, появяват се нови крепости, наречени Струга, Преспа и Прилеп. Всички големи градове в този край получават нови названия при заселването на българите и тази особеност в отбелязана пряко в старите византийски източници.
Но как точно са възникнали новите имена Охрид и Вардар и защо тъкмо българите са били тези, които са ги донесли на Балканите? Има признаци, от които личи, че и в тези названия древните българи са вложили някакъв свой особен смисъл. В Памир и Хиндукуш, където се е намирала тяхната прародина, думата ВАР означава могъщ. А реките там се наричат най-често Дар или Даря – Аму Даря, Сър-Даря, Сурхан-Даря и т.н. Името Вардар следователно не само е било донесено от древните българи, но е произлязло от самия техен език. А смисълът, които са вложили някогашните българи в това име, е твърде дълбок. В техния език то е означавало Могъща река.Подобен красив смисъл са вложили българите и в името на главния град на Охридската земя – Охрид. То е свързано най-вероятно с думата Окхро (злато), която се среща и до днес в ареала на някогашната Кубратова България. Следи от тази стара българска дума са се запазили в понятието Охра – жълта боя, запазено и до днес в българския език. Охрид значи най-вероятно златен или златист. По всичко личи, че и това име едва ли е възникнало случайно. То има доста силна прилика със старото гръцко название Лихнидос, което значи лъскав, блестящ. И Охрид подобно на Вардара се оказва едно старо българско име, при това твърде красиво име – Златният град.
Останалите големи градове от Охридския край също носят древни български имена. Названията Струга, Преспа, Прилеп са разбираеми единствено за човек, който знае български език. С името "струга" се наричат и до днес в някои български говори тесните планински проходи или коридорите, през които се пропускат овцете към кошарата ,наричана още и стърга, а Прилеп и Пряспа са две повсеместно разпространени в България и същевременно нехарактерни за славянските езици думи. Непонятното днес име Девол, с което е бил преименуван от древните българи град Селасфор има също твърде интересен произход. Подобни имена на селища се срещат единствено в района на Памир, където девол, значи повсеместно "висока ограда".
Следите, които са оставили след себе си древните българи върху картата на долната Охридска земя, наричана с право някога Долна България, са необикновено многобройни и се разпростират чак до брега на Адриатическо море. На територията на днешна Албания са известни от твърде рано крепостите Канина, Корча, Химар, Балши, чиито имена са от несъмнен древнобългарски произход. Едното от тях – Химар, е сходно с името на столицата на Кубратова България – Хумар, а град Корча е съзвучен по име с друг голям град от Кубратова България – Корчев (днешният Керч при Азовско море). За отдавнашното присъствие на българи в тези краища говори и намереният край Балши надпис от 866 г., в който се съобщава за покръстването на българите от кан Борис. Самото име Балши се среща освен в Албания още и на две други места – отвъд Дунава, където и до днес има селище Балши и в Софийско, където от същия тип е името на село Балша.
Характерно е също, че през периода до девети век някои от най-западните български градове са имали двойни названия – древнобългарско и славянско. Така например Балши се е наричал и Главиница, а Дубровник – тогава граничен с България град – Рагуза. Обичаят на древните българи да дават свои собствени имена на всеки по-забележителен град, се е проявявал твърде нашироко във всички краища, заселени от тях. На своя език българите са наричали дори столиците на някои чужди държави. На Виена, например, те са казвали Беч или Печ, а на Австрия Бечко. Благодарение на това, че редица стари имена на градове са съществували в две и дори три форми, днес става възможно да се разбере техният скрит смисъл. Така например, ако се надникне в земите на Изтока и по-специално в Памир и Кавказ, се оказва, че там думата Балши значи буквално възглавница т.е. същото, което е значела и старата славянска дума Главница. Пак в Памир се открива и думата Печ, която означава буквално "извит, виещ се", т.е. същото, което е значела и старата славянска дума "виена" – извита – от глагола извивам. Българските и славянските имена често са близки подобия едно на друго, а и българските и гръцки имена са били понякога сходни по смисъл, както личи от названията Лихнида и Охрид.
Български имена запазени от онова време до сега:
В Южна Македония се срещат селищата Трапши, Колши, Гобеши, Белши, Грамши, образувани по същия модел, по който е образувано и древнобългарското име на Главиница – Балши.От древен български произход в същия край са и имената Чука, Чука-боря, Табахон, Кулумрия, Окщуни (срв. името Охсунос), Жупани, Харуша, Харушасъ, Булгарец, Туран, Тумба, Тухольо (срв. др.бълг, ТОХОЛ в Ави-тохол), Куцака, Шишман, Ботун, Шареник, Крума, Косара, Лъойма, Сукаджиу (срв. др.бълг. сокачии, готвач), Плана, Мунега, Дзибрака и др.
В Средна и Източна Македония и Гръцка Тракия се срещат Синдел, Исперлик, Зузула, Царе (церът), Виняхи (ср. с кан Винех), връх Пресиан (над Кавала), връх Чавка, Кишино, Шамак (име на блато), Канарето (с. в Северна Гърция), връх Харвата (хаврата) и др.
В Албания са запазени имена като Камчишта, Шаран, Шарани, Мостачи, Жегуля (жегъла), Билеча, Цера, Плана, Шеварлие, Толише, Мърцине, Чукаси (чуките), Груемира-чесме (чешмата на Груемир), Букъмира, Бъхот, Брестус (брястът), Тана-и-булгаритъ (тана Българката), Мънику (мъничето), Кучи, Сасани, Куце, Цута-Жупанатъ, Стани-и-Мизъс (Стан-Мизиецът), Мушан, Приска, Балшени, Бардор ( древн.бълг. Бардуар), Вели-Калиман, Боричи, Бушниш (бучиниш), Рабоща (рабоша) и др. Запазил е името си и Драч на Адриатическо море, посочен като български град през VII век.
В говора на населението от Охридско, Прилепско, Битолско, Корченско и други югозападни Балкански земи, се открива, че в тях и до днес са се запазили говорими форми от езика на Куберовите българи.
А, останали имена от времето на кан Аспарух са:
В прародината на Аспаруховите българи се среща и до днес думата "дръстър", която означава "крепък, трудно превземаем". Срещат се и думата "боруй", която означава просто град, думата "тутра" – стръмнина, откъдето иде вероятно името на Тутракан, а също и думата "абоба" – голям земен вал, откъдето иде най-вероятно едно от имената на Плиска – Абоба. Името на главното българско светилище Мадара също е пренесено от изток. Следи от него се откриват както в Кавказ, където е бил центърът на някогашната Кубратова държава, така и недалеч от Памир. В Кавказ думата МАДАР означава и до днес "пазя, почитам" . Санскритското понятие Мантра – свещен химн, също е свързано с тези прастари религиозни понятия. Мадара, както е известно, е била несъмнено свещената обител на някогашните българи. Тази особеност е запечатана дори в самото нейно име, което на древнобългарски е означавало "свещеното място", или може би "благословеното място". По същия начин, както в по-късно време са възникнали множество селища с име Църква, Манастир, Манастирище, у древните българи е съществувало името Мадара – светилището, свещеното място. И тъкмо защото Мадара е била най-почитаното от някогашните българи място, в нейните скали е бил изсечен пантеона на основателя на българската държава – кан Аспарух.
В Източна България Аспаруховите българи донасят и други названия от този тип. Едно от тях е името на нос Галата при Варна, което произлиза от древната българска дума Галат (хълм), оцеляла и до днес най-вече в Памир и в кимрския език. Името Галата е означавало у Аспаруховите българи буквално хълмът, височината и то е образувано наи-вероятно от думата галат с помощта на определителния член "А", подобно на това както от древнобългарската дума Чигат, се е образувала определителната форма Чигата. От същата стара българска дума Галат, е произлязло навярно и името на град Галац – един от големите стари градове по долното течение на р. Дунав.
От названията Мадара, Галата, Битоля, Верегава, Колубря и др. п. личи, че в езика на Аспаруховите българи всяка дума е имала две форми – определена и неопределена, нещо, което липсва в славянските езици. При това определената форма се е изграждала с почти същите членове, както и в съвременния български език. Членът за мъжки род е бил А, а за женски род най-често Ва и се е добавял отзад към определяната дума.
Всички земи, които заобикалят днес България са изпъстрени с образните и красиви имена, донесени някога от древните българи. Подобни имена има както в Румъния и даже в Унгария (Бихаря, Пеща, Печ), така и в Източна Сърбия (Срем, Крагуевац, ыорава, Пирот, Ниш) и в цяла Македония и Албания. Чрез тези имена е очертано пространството, в което са живели българите. Те всички са клонки от голямото гнездо, съградено от тях при овладяването на Балканите.
Противно на предположенията, че древните българи са изчезнали без да оставят почти никакви следи, те са осеяли географската карта на Балканите с десетки и стотици свои имена. Паметта за тях е записана върху самата земя. И от тази неизличима и неунищожима земна памет най-добре може да се съди къде са живели древните българи, с какво са се занимавали, какъв е бил техният език.
Съдбата на всеки голям народ като че ли винаги се е свеждала до това да даде нещо на околните народи и след това да потъне в себе си, подарявайки част от своите собствени творения и понякога дори забравяйки за тях. Но дори, когато някой народ напусне местата, които е обитавал, зад него остават имената на градове, реки и планини. И по тези имена всеки народ може да види кой е бил и къде е живял.
още информация:
кн. "Български следи из Балканите"
Д. Ангелов. Образуване на българската народност, С., 1971
Извори за българската история, БАН
Христоматия по история на България, I., С., 1978
Партянска империя, наричана Ниса....
"При Анастасии царе – пише в българския превод на Манасиената хроника, направен по времето на Йоан-Александър, – преидоша блъгари през Дунав. И поселиша се първо в Долна земя Охридска."
Ако се спуснем откъм Срем, Белград и Видин (Южнодунавска Панония) в посока към Охрид, пътят ни ще премине през древната крепост Наисос, преименована от българите на Ниш през същата епоха, когато Маргус е станал на Морава, а Тимакус на Тимок. Названието, дадено от българите на този град, удивително съвпада с името на един от най-прочутите градове в близост до Памир – столицата на някогашната Партянска империя, наричана Ниса. А в съседство с Ниш стои и още един град, кръстен някога от древните българи на техния особен език. това е Пирот, чието име наподобява източната дума ПИРГ – укрепление. От Пирот, преминавайки през Гостивар – един град, които носи в името си нещо от панонските българи, ще достигнем до Охридската земя – обетования край, с който българите са свързали съдбата си още през шести век и от които според старите български летописи е започнало постепенното настаняване на българите на Балканския полуостров. Древното заселване на българи в Охридския край е белязано със същите следи, както техните заселвания в Дакия и Панония на север от Дунав и в областта Сирмиум между Срем и Видин. Идвайки край Охридското езеро, българите веднага донасят със себе си нови имена на градове. Някогашната Лихнида получава името Охрид, Лихнидското езеро става Охридско езеро, река Аксиос бива преименувана на Вардар, град Пелагония почва да се нарича Битоля, град Селасфор става на Девол, появяват се нови крепости, наречени Струга, Преспа и Прилеп. Всички големи градове в този край получават нови названия при заселването на българите и тази особеност в отбелязана пряко в старите византийски източници.
Но как точно са възникнали новите имена Охрид и Вардар и защо тъкмо българите са били тези, които са ги донесли на Балканите? Има признаци, от които личи, че и в тези названия древните българи са вложили някакъв свой особен смисъл. В Памир и Хиндукуш, където се е намирала тяхната прародина, думата ВАР означава могъщ. А реките там се наричат най-често Дар или Даря – Аму Даря, Сър-Даря, Сурхан-Даря и т.н. Името Вардар следователно не само е било донесено от древните българи, но е произлязло от самия техен език. А смисълът, които са вложили някогашните българи в това име, е твърде дълбок. В техния език то е означавало Могъща река.Подобен красив смисъл са вложили българите и в името на главния град на Охридската земя – Охрид. То е свързано най-вероятно с думата Окхро (злато), която се среща и до днес в ареала на някогашната Кубратова България. Следи от тази стара българска дума са се запазили в понятието Охра – жълта боя, запазено и до днес в българския език. Охрид значи най-вероятно златен или златист. По всичко личи, че и това име едва ли е възникнало случайно. То има доста силна прилика със старото гръцко название Лихнидос, което значи лъскав, блестящ. И Охрид подобно на Вардара се оказва едно старо българско име, при това твърде красиво име – Златният град.
Останалите големи градове от Охридския край също носят древни български имена. Названията Струга, Преспа, Прилеп са разбираеми единствено за човек, който знае български език. С името "струга" се наричат и до днес в някои български говори тесните планински проходи или коридорите, през които се пропускат овцете към кошарата ,наричана още и стърга, а Прилеп и Пряспа са две повсеместно разпространени в България и същевременно нехарактерни за славянските езици думи. Непонятното днес име Девол, с което е бил преименуван от древните българи град Селасфор има също твърде интересен произход. Подобни имена на селища се срещат единствено в района на Памир, където девол, значи повсеместно "висока ограда".
Следите, които са оставили след себе си древните българи върху картата на долната Охридска земя, наричана с право някога Долна България, са необикновено многобройни и се разпростират чак до брега на Адриатическо море. На територията на днешна Албания са известни от твърде рано крепостите Канина, Корча, Химар, Балши, чиито имена са от несъмнен древнобългарски произход. Едното от тях – Химар, е сходно с името на столицата на Кубратова България – Хумар, а град Корча е съзвучен по име с друг голям град от Кубратова България – Корчев (днешният Керч при Азовско море). За отдавнашното присъствие на българи в тези краища говори и намереният край Балши надпис от 866 г., в който се съобщава за покръстването на българите от кан Борис. Самото име Балши се среща освен в Албания още и на две други места – отвъд Дунава, където и до днес има селище Балши и в Софийско, където от същия тип е името на село Балша.
Характерно е също, че през периода до девети век някои от най-западните български градове са имали двойни названия – древнобългарско и славянско. Така например Балши се е наричал и Главиница, а Дубровник – тогава граничен с България град – Рагуза. Обичаят на древните българи да дават свои собствени имена на всеки по-забележителен град, се е проявявал твърде нашироко във всички краища, заселени от тях. На своя език българите са наричали дори столиците на някои чужди държави. На Виена, например, те са казвали Беч или Печ, а на Австрия Бечко. Благодарение на това, че редица стари имена на градове са съществували в две и дори три форми, днес става възможно да се разбере техният скрит смисъл. Така например, ако се надникне в земите на Изтока и по-специално в Памир и Кавказ, се оказва, че там думата Балши значи буквално възглавница т.е. същото, което е значела и старата славянска дума Главница. Пак в Памир се открива и думата Печ, която означава буквално "извит, виещ се", т.е. същото, което е значела и старата славянска дума "виена" – извита – от глагола извивам. Българските и славянските имена често са близки подобия едно на друго, а и българските и гръцки имена са били понякога сходни по смисъл, както личи от названията Лихнида и Охрид.
Български имена запазени от онова време до сега:
В Южна Македония се срещат селищата Трапши, Колши, Гобеши, Белши, Грамши, образувани по същия модел, по който е образувано и древнобългарското име на Главиница – Балши.От древен български произход в същия край са и имената Чука, Чука-боря, Табахон, Кулумрия, Окщуни (срв. името Охсунос), Жупани, Харуша, Харушасъ, Булгарец, Туран, Тумба, Тухольо (срв. др.бълг, ТОХОЛ в Ави-тохол), Куцака, Шишман, Ботун, Шареник, Крума, Косара, Лъойма, Сукаджиу (срв. др.бълг. сокачии, готвач), Плана, Мунега, Дзибрака и др.
В Средна и Източна Македония и Гръцка Тракия се срещат Синдел, Исперлик, Зузула, Царе (церът), Виняхи (ср. с кан Винех), връх Пресиан (над Кавала), връх Чавка, Кишино, Шамак (име на блато), Канарето (с. в Северна Гърция), връх Харвата (хаврата) и др.
В Албания са запазени имена като Камчишта, Шаран, Шарани, Мостачи, Жегуля (жегъла), Билеча, Цера, Плана, Шеварлие, Толише, Мърцине, Чукаси (чуките), Груемира-чесме (чешмата на Груемир), Букъмира, Бъхот, Брестус (брястът), Тана-и-булгаритъ (тана Българката), Мънику (мъничето), Кучи, Сасани, Куце, Цута-Жупанатъ, Стани-и-Мизъс (Стан-Мизиецът), Мушан, Приска, Балшени, Бардор ( древн.бълг. Бардуар), Вели-Калиман, Боричи, Бушниш (бучиниш), Рабоща (рабоша) и др. Запазил е името си и Драч на Адриатическо море, посочен като български град през VII век.
В говора на населението от Охридско, Прилепско, Битолско, Корченско и други югозападни Балкански земи, се открива, че в тях и до днес са се запазили говорими форми от езика на Куберовите българи.
А, останали имена от времето на кан Аспарух са:
В прародината на Аспаруховите българи се среща и до днес думата "дръстър", която означава "крепък, трудно превземаем". Срещат се и думата "боруй", която означава просто град, думата "тутра" – стръмнина, откъдето иде вероятно името на Тутракан, а също и думата "абоба" – голям земен вал, откъдето иде най-вероятно едно от имената на Плиска – Абоба. Името на главното българско светилище Мадара също е пренесено от изток. Следи от него се откриват както в Кавказ, където е бил центърът на някогашната Кубратова държава, така и недалеч от Памир. В Кавказ думата МАДАР означава и до днес "пазя, почитам" . Санскритското понятие Мантра – свещен химн, също е свързано с тези прастари религиозни понятия. Мадара, както е известно, е била несъмнено свещената обител на някогашните българи. Тази особеност е запечатана дори в самото нейно име, което на древнобългарски е означавало "свещеното място", или може би "благословеното място". По същия начин, както в по-късно време са възникнали множество селища с име Църква, Манастир, Манастирище, у древните българи е съществувало името Мадара – светилището, свещеното място. И тъкмо защото Мадара е била най-почитаното от някогашните българи място, в нейните скали е бил изсечен пантеона на основателя на българската държава – кан Аспарух.
В Източна България Аспаруховите българи донасят и други названия от този тип. Едно от тях е името на нос Галата при Варна, което произлиза от древната българска дума Галат (хълм), оцеляла и до днес най-вече в Памир и в кимрския език. Името Галата е означавало у Аспаруховите българи буквално хълмът, височината и то е образувано наи-вероятно от думата галат с помощта на определителния член "А", подобно на това както от древнобългарската дума Чигат, се е образувала определителната форма Чигата. От същата стара българска дума Галат, е произлязло навярно и името на град Галац – един от големите стари градове по долното течение на р. Дунав.
От названията Мадара, Галата, Битоля, Верегава, Колубря и др. п. личи, че в езика на Аспаруховите българи всяка дума е имала две форми – определена и неопределена, нещо, което липсва в славянските езици. При това определената форма се е изграждала с почти същите членове, както и в съвременния български език. Членът за мъжки род е бил А, а за женски род най-често Ва и се е добавял отзад към определяната дума.
Всички земи, които заобикалят днес България са изпъстрени с образните и красиви имена, донесени някога от древните българи. Подобни имена има както в Румъния и даже в Унгария (Бихаря, Пеща, Печ), така и в Източна Сърбия (Срем, Крагуевац, ыорава, Пирот, Ниш) и в цяла Македония и Албания. Чрез тези имена е очертано пространството, в което са живели българите. Те всички са клонки от голямото гнездо, съградено от тях при овладяването на Балканите.
Противно на предположенията, че древните българи са изчезнали без да оставят почти никакви следи, те са осеяли географската карта на Балканите с десетки и стотици свои имена. Паметта за тях е записана върху самата земя. И от тази неизличима и неунищожима земна памет най-добре може да се съди къде са живели древните българи, с какво са се занимавали, какъв е бил техният език.
Съдбата на всеки голям народ като че ли винаги се е свеждала до това да даде нещо на околните народи и след това да потъне в себе си, подарявайки част от своите собствени творения и понякога дори забравяйки за тях. Но дори, когато някой народ напусне местата, които е обитавал, зад него остават имената на градове, реки и планини. И по тези имена всеки народ може да види кой е бил и къде е живял.
още информация:
кн. "Български следи из Балканите"
Д. Ангелов. Образуване на българската народност, С., 1971
Извори за българската история, БАН
Христоматия по история на България, I., С., 1978
Тагове:
Вълнообразно
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. wonder
4. kvg55
5. varg1
6. planinitenabulgaria
7. leonleonovpom2
8. sparotok
9. mt46
10. deathmetalverses
11. getmans1
12. samvoin
13. hadjito
14. tili
2. radostinalassa
3. wonder
4. kvg55
5. varg1
6. planinitenabulgaria
7. leonleonovpom2
8. sparotok
9. mt46
10. deathmetalverses
11. getmans1
12. samvoin
13. hadjito
14. tili
Най-активни
1. sarang
2. radostinalassa
3. vesonai
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69
2. radostinalassa
3. vesonai
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69
