ХРОНИКИ ОТ СТАРО ВРЕМЕ
   хроника за "овните", легенда за Петър и Павел, легенда за дявола





  Да играеш карти с дявола е опасно

  Шотландия е знаменита със своите замъци, обитавани от привидения. Но нито един от тях не се слави с толкова голям брой загадъчни явления като замъка Гламис. Смята се, че една от стаите му – Дънкан хол, е вдъхновила Шекспир да опише сцената на убийството на крал Дънкан в трагедията „Макбет”.

Първият известен случай станал в замъка в началото на XV век и бил свързан с името на граф Кроуфорд. Графът се славел със своя разпътен и противен характер и често гостувал в Гламис. Неговата страст били картите. В една дъждовна съботна вечер той играел в замъка заедно с Патрик Лайън – първи лорд Гламис, и двама свои приятели. Часовникът ударил полунощ и настъпила неделя – денят на Господа. Никой от благочестивите присъстващи не искал да играе карти в светия ден. Това вбесило безбожника Кроуфорд. Почервенял от яд, той закрещял, че в такъв случай ще играе със самия дявол! И в този момент влязъл непознат в тъмен плащ, който предложил на графа да играе с него…

Графът изгонил всички, затворил вратата и започнали играта. Приятелите му, които били в съседната стая, чували проклятия, ругатни и шляпането на картите по масата. Един слуга по заповед на господата надникнал през ключалката. Тогава очите му, както сам разказвал, били опарени от огън и той отскочил от вратата, викайки то болка. В същия миг вратата била отворена с гръм и трясък от самия граф Кроуфорд, който крещял да не му пречат, иначе нарушителят ще отговаря с живота си. След това се върнал в стаята, където го очаквал партньорът му по игра, но… той изчезнал също така загадъчно, както се и появил. И очевидно взел със себе си печалбата – разписка, в която Кроуфорд залагал душата си.

След няколко години – през 1423-а, граф Кроуфорд починал и в замъка започнали да се чуват странни звуци, напомнящи шляпането на картите по масата, съпроводени с проклятия. Казват, че звуците се чуват в замъка и до днес.

Никой не се учудва от съществуването на призраци в това място – стените на Гламис са свидетели на бурната му история, в която има много мрачни и кървави глави. Паранормални явления се наблюдават тук от столетия. Трагичните истории на замъка Гламис, свързани с човешки страсти и страдания, без съмнение не са отминали безследно. Макар че местните жители казват, че независимо от мрачните легенди Гламис е много живописен, а природата около него действа успокояващо на посетителите…


  Девицата от Норвегия  
Близо двадесет години суверенът крал Александър III.управлява Шотландия с желязна ръка, осигурявайки мир и икономическа стабилност на хората си, спасявайки страната си от всички претенции на Англия. През 1286 г. смъртта му се превръща в началото на тъмен и кървав период за кралството му.

Единственият му жив наследник е внучката му Маргарет по-известна като „Девицата от Норвегия”, чиято крехка 4-годишна възраст налага избора на регент. Кралят на Англия, Едуард I, съзира чудесна възможност да установи претенциите си над Шотландия. Маргарет се оказва единственият жив потомък на дядо си Александър III. Роберт Брус, дядото на Робърт I, краля на Шотландия, и Джон Балиол незабавно изявили своите претенции за престола, а младата вдовица на Александър, Йоланда дьо Дре, обявила, че е бременна със законен наследник. Нейната бременност била мнима и когато измамата била разкрита, се решило кралица на Шотландия да стане Маргарет, тригодишната внучка на Александър.

За да предотврати задаващата се династична криза, през 1284 г. Александър III принуждава шотландските барони да признаят Маргарет за негова наследница на шотландския престол. Все пак, в опит да си осигури мъжки наследник Александър се жени повторно за Йоланда дьо Дре през 1285 г. Той обаче умира през 1286 г. преди Йоланда да роди първото си дете. Шотландските барони решават да изчакат кралицата да роди, преди да обявят Маргарет за кралица. Йоланда обаче ражда мъртво дете, след което шотландците обявяват норвежката принцеса за своя кралица. Предполагало се, че поради своето юношество тя ще управлява чрез регентски съвет. Английският крал Едуард I, който имал поддръжката на много шотландски барони, не пропуска да предложи брак между сина си — принца на Уелс, и Маргарет, което било потвърдено в договора от Биргам.Той урежда брак между невръстната кралица и своя син, принцът на Уелс, Едуард. Уви, Маргарет се разболява и умира на път за Англия, с което въпросът за шотландската корона остава отворен.

Изправени пред опасността от война между династиите, шотландците канят Едуард I да изпълни ролята на арбитър между 13-те претендента за престола. Изборът на английския суверен пада върху Джон Балиол, който му отдава почит като негов лорд. Под натиска на шотландците, които се съпротивляват срещу задължението за военна служба при Едуард I, новият крал се отказва от лоялността си към Англия. В резултат през 1296 г. Едуард I нахлува в Шотландия, избива опонентите си в пограничните селища, без да пощади дори онези, които бягат по домовете си. Така през април шотландците претърпяват загуба в битката при Дънбар (в Лотиан) и до юли Балиол е принуден да абдикира. Английският крал използва сила, за да принуди над 1800 шотландски благородници да му отдадат почит, като техен крал. Дори отнема Камъка на съдбата (ритуален предмет, използван при коронацията на шотландските крале) и го отнася в Лондон.


Легенда за св. Петър и св. Павел
  Св. Петър бил обикновен рибар. Наричал се Симон. Христос му дал името Петър, което означава „камък”. Преди да приеме християнството, Св. Павел бил фарисей и дори участвал в преследванията на бъдещите си братя по вяра. Така е записано в житията на двамата апостоли, които са сред най-ревностните последователи на Христос. Умират мъченически на една и съща дата – 29 юни.

В народните представи те са двама братя. Петър е богаташ, вечно сърдит и неотстъпчив. Павел е справедлив, сговорчив, но много беден. Петър искал да му поднасят хляб. А Павел не искал храна – само почит и уважение. Празниците им следват един след друг.
Павльовден (30 юни) се чества в голяма част от страната ни –Добруджа, цяла Източна България и Родопската област. Осмисля се като част от цяла поредица „огнени” празници. На Павльовден е забранено да се пали огън – за да не се увеличава силата на „небесния огън”, както наричали слънцето. Забраната цели да предпази дома, имотите и реколтата от пожари.

Свети Петър е сред петимата братя, които си поделили света – гласи друга много разпространена легенда. На него се паднало да държи ключа за портите на рая, както и да отсъжда кой е праведен. Той бил толкова справедлив, че когато дошло ред да съди родната си майка, не я пуснал в рая и я отпратил да си ходи. Тя не заслужавала да прекрачи вратите на рая според него, защото била зла и проклета жена.В народните приказки светецът е описан и като много състрадателен към трудолюбивите хора. Една от тях разказва как веднъж Свети Петър срещнал беден селянин, който се връщал от полето. Оплакал се селянинът, че като стане студено времето не може да обработва земята и помолил светеца да направи така, че да има само един сезон – вечно лято. На Свети Петър му дожаляло и отишъл при Господ. „Моля те, Господи, направи както искат сиромасите!” Господ първо отказал, но накрая отстъпил. Започнали хората да сеят и да прибират реколта по няколко пъти годишно. Слънцето греело, хамбарите се препълнили с жито. Виното било толкова много, че бъчвите не стигали. Но заедно с хубавото, дошло и лошото. От силното слънце костенурките станали огромни, народили се много зверове, мечките започнали да нападат хората. Уплашили се те, започнали да молят светеца да върне пак предишното време. Така и станало – отлетял той при Господ, признал, че не е послушал когото трябва и нещата тръгнали по старому. Дошла есен, после зима, след пролетта – отново лято. А хората решили да правят служба на Свети Петър всяка година на един и същи ден, защото каквото му поискали, това им дал.Много поучителна е и приказката за богаташа Петър, който бил скъперник и се държал лошо с бедните. Ядял и пиел с приятели, ограбвал ратаите си, никога не давал милостиня. Веднъж един просяк се обзаложил със своите събратя, че ще го накара да му даде нещо. Отишъл при чорбаджията и се замолил. Петър се огледал за камък или дърво, за да го замери. Като не намерил друго, взел самун хляб и го хвърлил по просяка. Той го грабнал и избягал. Дошло време Петър да си ходи от този свят. Бил жив още, а ангелът и дяволът взели да мерят греховете и добрините му. На една везна дяволът трупал злините, а ангелът нямал какво друго да сложи, освен онзи самун. Като гледал това, Петър се изплашил и успял да измоли още малко време на земята. Оздравял и веднага започнал да раздава богатството си на бедните. Оставил си само ризата на гърба и станал роб. Животът на Петър станал за пример на всички богаташи, а когато дошло времето му, Господ го прибрал при себе си в рая.На Петровден по традиция на трапезата се поднася пълнена кокошка, ябълки, тиквеник и „бял мъж” – ястие, приготвено от сирене. За „белия мъж”, наричан още „белмъш” или „кутмач” също има легенда. Тя е свързана с вярата, че Свети Петър е покровител на жетварите. Дори на Петровден той сам слиза на полето и жъне заедно със селяните. Затова на празника се работи до обяд, а после се празнува. Според легендата, веднъж на Петровден жътварите сложили сирене на трапезата си. То се разтопило от силното слънце и хората се притеснили, че няма с какво да нагостят Свети Петър. Тогава той се пресегнал към близката нива, откъснал няколко класа жито, разтъркал ги между дланите си и те станали на бяло брашно. Гостът поръсил сиренето. Получила се каша, която нарекли „бял мъж”. Оттогава хората винаги я поднасят на Петровден.

легендата за "овните"
  Великата монголска армия предвождана от Чингис Хан не е познавала горчивината на поражението и това се е предавало от поколения на поколения.Дълго време Чингис хан е бил възвиличаван и истината около неговите войни и най-вече пораженията му съзнателно са били премълчавани от Монголската народна република с благословията на Москва.Така се е криела и истината за пораженията, които търпи в битките му с Велики Болгар. А историческата истина е, че Чингиз Хан е бил побеждаван два пъти от българите но тези победи са били скривани и премълчавани.Първото поражение на Чингис Хан нанасят Волжските българи, които са населявали голяма територия край река Волга.Столица на Волжка България е Бугар или Болгар на Волга и над 1600 селища, от който 38 огромни крепости, и множество по-малки твърдини.

Велики Бугар или Болгар е бил разположен на 120 километра
южно от Казан, на левият бряг на река Волга. Велики Болгар е бил главният политически, икономически и културен център на Волжска България.В древната Волжска Болгария през 950 година, за пръв път в източна Европа българската държава започва свое собствено монетосечене.
Много са историческите източници, които потвърждават това.През септември 1223 година, след сражението при Калка, разгромяването на Киевска Рус и превземането на Киев, войските на Чингис Хан тръгват да завоюват Волжска България.Монголската армия била много добре въоръжена и водена от Бахадир Субадай – най изтъкнатият пълководец на монголците след Чингиз Хан.


Стигайки южната граница на Волжска България с около 50 000 войни, той се изправил на пръв поглед пред малобройна българска войска. След като набързо я обърнал в бягство, той влязъл в капана на българите, които изградили специални укрепителни съоръжения в близост до Жигульовските планини, примамили натам връхлитащия неприятел и го разгромили.
Малко на брой от нашествениците съумяли да се измъкнат от битката живи, спасявайки се с бягство.

Огромно количество монголски войници попадат в плен.Тринайсет години по-късно голяма татаро-монголска армия щурмува Волжска България. Известни са големите походи от 1229, 1232 и 1235 години. Всеки път обаче, нашествениците са бити и отблъсквани.Според Казанският историк А.Халилов: “Съпротивата на България, продължила до 1278 г. и е спомогнала Русия и руските земи да не бъдат включени в състава на “Златната монголска орда”.
Определено може да се каже, че Волжска България е избавила и спасила древна Русия от монголско завладяване.Летописецът Джагфар Тарихи посочва, че Волжските българи са пленили 4 хиляди войни от армията на Чингис Хан.Българите не са убили пленниците или продали за роби, какъвто бил обичаят. Неочаквано за самият Чингиз Хан, българите поискали да ги разменят за….. овни.
Размяната я направили при позорното за Чингис Хан условие- “един овен за един монголски войн”.

Три години след поражението Чингиз Хан е починал.
При половинвековният тоталитарен режим в България, заради „братската дружба с Монголия”, със Съветската Социалистическа Република Татарстан, както и поради усещането на дългата ръка на Москва, понятно беше защо българските учени мълчаха за тази българска победа и позорна загуба на Чингиз Хан.
Но вече 22 години няма цензура и можем спокойно да зададем въпроса, защо се премълчава историческата истина!

Училищните учебниците по история нищо не казват, историците подценяват, и подминават победата с лека ръка, а литературните и художествени творци може би и не знаят за нея.
Само малка част от специалната литература бегло осветлява този значим за България и българите исторически факт.

Издадената през 1973 година “История на ТАССР”(Татарска съветска социалистическа република) само с две-три изречения информира за битката между другото, цитираме:
“Поздней осенью 1223 г. булгары вышли навстречу монголам, устроили в нескольких местах засады, и когда монголы прошли засады, булгары окружили их со всех сторон и почти всех перебили. Лишь немногие, спасшись бегством………дошли до ставки Чингис хана…” В превод:
“През късната есен на 1223 година българите са се изправили срещу монголците, устроили са им засади на няколко места, и когато монголците са преминали през засадите, българите са ги заобиколили отвсякъде и избили почти до крак. Малцина, спасили се с бягство…са съумяли да стигнат до стана на Чингис хан…”

Българската армия е била предвождана от великият Кан Габдула Челбир, единственият владетел в света – побеждавал и унизил Чингис Хан.
Почти никой в България, в Русия или Европа не обръща внимание на този исторически факт, макар че победата на българите над Чингиз Хан е имала огромно значение, както за съдбата на народите на съвременна Русия, така и за Европа.
В съчинението ”Историята на Джагфар” българският летописец “Джагфар Тарихи назовава тази битка като“Битка на овните” и така тя влиза в историята. (Гробницата на Кан Габдула Челбир)

Защо ние допускаме да тъне в забвение тази славна страница от българската история?

Режимът на Татарстан преднамерено насочва историческата памет и съзнание на народа в лъжлива посока
Но кой българин знае името на управляващия силната Волжска България през онези години – името на непобедимия Кан Габдула Челбир?
Нима ние сме загубили напълно историческата си памет и не считаме, че сме задължени на нашите предци поне с това, да помним славните им дела и имената на българските военоначалници, организирали отбраната на Европа от нашествието на татаро-монголците?
Не е ли време институтът по История към БАН да се включи активно в разгласяването на тази славна българска победа и тази велика Волжска България.

Ето вижте и преценете:
- Велики Болгар е разположен 120 километра Южно от Казан, на левият бряг на река Волга. От приемането на мюсулманската религия, до 12 век, той е бил главният политически икономически и културен център на Волжка България. В този град за пръв път във източна Европа, държава започва свое собствено монетосечение – през 950 година Волжките Българи стават цивилизаторският катализатор за съседните си народи. В Болгар са били развити всички занаяти почти без изключение, което се потвърждава от разнообразните археологически находки – като се почне от средновековни прибори за лакиране на нокти и гребени, та до бижута, керамика, металургия, и множество други. Във Велики Болгар е открит и първият във света Винт, но това днес е омаловажено до степен на забрава.

Младото българско поколение трябва да знае, че още преди великият Симеон, сме имали българска армия, победила Чингиз Хан и да се гордее с предците си!


още информация по темите:
http://bnr.dev.bsh.bg/sites/radiobulgaria/Lifestyle/Folklore/Pages/Petar%20i%20Pavel.aspx
кн. "Български следи из Балканите"
Д. Ангелов. Образуване на българската народност, С., 1971
Извори за българската история, БАН
 Христоматия по история на България, I., С., 1978

"настъпила неделя – денят на Господа"
Съботата е Денят на Господа, а неделята - Sunday - деня на слънцетао всъщност е денят на Луцифер - затова и граф Кроуфорд си е намерил майстора в съдбовния ден.