Женитбите на цар Ивайло
                                                   продължение



Реформите на цар Ивайло

Какви промени би направил Ивайло, за да поведе след себе си селяните, какви биха били реформите на цар Ивайло?

Разбира се, Ивайло би направил такива реформи, които да променят към по-добро живота на самите селяни, на чиито доверие и обич дължи властта си.

Най-големия бич на тогавашното селячество, най-вероятно е било постоянното и постепенно закрепоставяне на селяните и това че,  те губят свободата си не само на придвижване, но и на собственост над земята си. Техните земи, техните ниви, техните дворове и къщи, са ставали собственост на местните феодали. Просто с някаква  си грамота царят е давал, подарявал цяло едно село на севаста(болярин). От тук насетне, именно този севаст владее цялото село, господства над имотите, но и над хората в селото, над живота и смъртта им. Той събира данъците, той съди, той коли и беси. Това прави положението на селяните още по-трудно.

Но, освен за болярите, това се отнася и до църковния клир – села са били подарявани не само на светските, но и на църквата, цели села са ставали собственост на манастири, заедно със селяните в него.

От друга страна, тогава, както и в по-късно време, има един много разпространен мит – този за добрия цар и за лошите боляри. „... Ех, ако само царя знаеше за злините, които се вършат тук, той не би ги позволил,. Ние сме негови поданици, а местния владика/болярин ни обръща в свои слуги ...”

Идеята, че царът-господар е много добър, но неговите приближени са зли и не му казват истината, е широко разпостранена, дори и в наши дни. Така че, без съмнение, я е имало и тогава.

Селяните са започнали да негодуват и срещу заплащането на все по-непосилните данъци. Поданиците може би са виждали, или поне предугаждали, че голяма част от събраното от тях си остава при местните боляри, а малко стига до царя. Факт е, че данъците , макар да ставали все по-големи, са се топели като снежна топка, предавана от ръка на ръка – до последния стига много малко от това, което е дал първия. Такова е положението на народа.

И така, каква е картината по време на въстанието на Ивайло?
Все повече закрепостени и несводобни селяни, все повече земи и села, разорени земи от чуждите нашествия и допълнително облагани с данъци, непосилни за плащане.
Все повече запуснати земи, чиито собственици или са избити при войните, или са заробени от нашествениците, или пък сами са избягали, за да са свободни и защото са осъзнали, че няма голям смисъл да работят само за данъците на болярина, от когото не получават нищо насреща - нито защита, нито милост. Вероятно мнозина селяни са били и задлъжнели до шия на своите боляри, ще се наложи да работят до гроб и вечно ще са длъжници.

За да успее в своето начинание, селският цар е трябвало да обещае нещо на тези хора, с нещо да привлече подкрепата им, освен с празни религиозни слова. Затова вероятно Ивайло е бил наясно с положението и ясно е усещал нещо или неща, с които да  накара селяните да тръгнат след него и да му се доверят в битките.

Всяко подобно въстание, като това на Ивайло има и своя социален елемент. Хората не искат да живеят повече така, те искат да не са гладни, бедни, несводобни и несигурни. Именно това може да им обещае Ивайло – да няма повече глад, да няма бедни, да няма несвободни и да няма несигурни.

Как решава тези въпроси Ивайло?
1. Сигурността – Ивайло обещава че той лично ще ги пази – елате при мен, да направим войска и ще прогоним татарите.
А след това, като прогоним татарите, кой ще ни пази? Така се стига до отговора – опълчението. И до набирането на редовна наборна войска (всеки млад мъж, който може да носи оръжие, служи за определен срок от време, после мястото му се заема от друг).

2. Гладът – Ивайло обещава, че всеки човек, ще получи възможност да се изхранва чрез своя честен труд, кой с каквото умее – земеделецът – като си обработва  нивата, животновъдите- като си отгледат животните, занаятчиите - като си гледат занаята. Работа ще има за всеки, щом настъпи мир, а данъците, ще са такива, че всеки да може да си ги плати, без да се лишава от насъщния.

3. Бедността – Ивайло се справя с този най-голям проблем по единствения възможен начин – радикално – като оземлява безимотните селяни.

Как ги оземлява, от къде взема земя?

От богатите, разбира се, макар да има и много изоставени земи, както и изобщо пустеещи. По начало, хората са били малко, те са проблем, земя е имало.

Как става оземляването?

С повеля на царя – тя гласи че „Цялата земя в държавата е собственост само и единствено на царя, селяните имат право да я владеят, стопанисват и да берат плодовете и, за което плащат дан на царя, както и да я продават, заемат или оставят в наследство на синовете си. Всеки поданик на царя има право да притежава толкова земя, колкото иска и може сам да обработва”.

От друга страна, слага се „горница” (таван) на възможната собственост на земеделска земя – да кажем три пъти повече от минималната.

С една дума – ако приемем, че за един сам човек е било нужно да притежава поне 50 декара, за да преживява, то за един дом (основната данъчна единица) това са 100 декара. Толкова може да се обработва само от членове на семейството, заедно с животните си. От друга страна, има многочислени родове, стари семейства, но които продължават да живеят под един покрив, по една или друга причина са мнозина и имат възможност да обработват повече, а и се нуждаят от повече храна. За тях се предвижда възможността, „всяко семейство да има право да обработва само толкова колкото може да си позволи, но не повече от тройно повече от най-бедното” – 300 декара е максималния възможен семеен имот.

Последното в този „декрет за земята” е че, никой няма право да владее земя в селище, в което не живее. С една дума – земята е само за селяните, които живеят в селото.

По този начин, Ивайло отнема земята на всички боляри или богати земевладелци от града (защото не си обработват сами нивите, както и защото не живеят в селото) но и на най-богатите селяни, който са имали дотогава повече земя, обработвана от безимотни селяни. Те (богатите селяни) едва ли са били мнозинство, така че не е имало съпротива. По-скоро, бедните и безимотни селяни са прегърнали с охота една подобна мярка.


              Няма боляри, няма имунитет, няма превилегии

                                             (част 3)
                                                                             

 Свободата – и тук са възможни само радикални мерки – Ивайло премахва (поне на пръв поглед) всички посредници между царската власт и селяните, той ги поставя директно под свое управление, като се забранява всяка собственост на села и градове, (на селища и хора изобщо) от боляри. Няма междинни звена, има само две части – поданици и цар. Няма боляри, няма имунитет, навсякъде важи един и същи царски закон.

Как става това на практика?

Като се връща старото положение от преди векове, на свободните селяни и на свободните села, които живеят в общини.

Всяко село е една община и тя има силно местно самоуправление. Селото си избира Общински съвет от няколко човека, според броя на населението, и тези „по-първи люде” решават всички местни въпроси. Най-малкият Общински Съвет е от 3 човека (за село до 10 къщи), над 10 къщи – 4-ма съветници, над 20 – 5-ма и така до 10 (за село с над 70 къщи).
Село с над 80 къщи би имало население от поне 350 човека и вече би било малък град. Самоуправлението на градовете е устроено по подобен начин.

Много е важно следното уточнение – че освен Общинския съвет в селата има и кмет. Каква е неговата роля в местното самоуправление? Кметът не взема отношение по решенията на Общинския съвет, той само представлява царя и влатта му в селото, той съблюдава да се спазват законите на държавата, реда в селището, събирането на данъците и на войниците. Много често кметът дори може да не е е от това село, а да е пратен там от другаде по царска повеля. Кметът е съдия и страж на селото, най-често – ветеран от войската, получил земя в селото, като награда за добрата си служба на царя.

Как става управлението на градовете и на крепостите?

Преди всичко, трябва да сме наясно, че това са селища с над 80 къщи, които имат и своя крепост, но също притежават и свое землище - земеделска земя. Т.е. има си граждани – строители, занаятчии, търговци, войници и други, но си има и граждани - земевладелци, които си обработват нивята по същия начин, както и в селата.

Градът също е община, само че, по-многобройна. Общинските съвети ги има и тук, само че, с повече съветници – няма ограничения колко да са в най-малкия град (който може да е по-малоброен от някое голямо село), съотношението е както и в другите общини -10 за над 70 дома, 11 за над 80, 12 за над 90 под 100, 13 за над 100, 14 за над 110 и т.н. до 20 (за над 170 къщи и нагоре, което би значело поне 750 жители).

Градовете също си имат кмет и съвет. Кметът  управлява града, както и войската в него, но не я владее, тя не е негова собственост, а на царя. Хората са свободни, те са „царски поданици и това им дава равни права и свободи пред закона”. Никой няма имунитет, царските закони важат за всеки.

По този начин погледнато, цар Ивайло, още преди да сложи короната в Търново е "издал" поне няколко закона – „Закон за людете”, „Закон за земята”, „Закон за войската”, Закон за селата и градовете”.

С първия дава равни права на всеки човек в царството, който е „царски поданник” и е равен пред закона, никой няма право да го наказва, глобява, затваря, наранява или убива по свое усмотрение, а само съдът на царя има право да налага подобни наказания. Всеки е равен пред закона, всеки може да се защити, но и всеки ще бъде наказан сурово, ако не изпълнява царските повели.

Със „Закона за Земята” се урегулират нещата относно притежанието на земя, отнемат се на богатите част от тяхното  и се дава от тази част  на бедните.

Със „Закона за войската” Ивайло премахва платената или наемна войска на болярите и въвежда редовната наборна войска и местно опълчение. Масово служене във войската, задължително за всеки мъж, за определен срок (година или две). Забранява се на мъж да се жени, ако не е минал през военна служба във войската.

Със „Закона за селата и градовете” Ивайло урегулира положението относно местното самоуправление (общински съвети по села и градове, кметове и градоначалници) и създава ред за ново административно деление на държавата.

Тя се дели на села - една община, околия – един град с поне три общини, окръг – един голям град с поне три околии, област - голям град, с поне три окръга. Начело на общината стои кмет, на околията - началник, на окръга – управител, а на областа – наместник. Всички те се назначават от царя за определен срок, срещу определена вярна и честна служба. За малките длъжности – като кмет на село, това може да е и до живот, докато за по-големите сроковете са по-къси. Никоя служба не се наследява, тя се заслужава.

Закон за данъците.
Ниски данъци - верни поданици, които ги плащат без да роптаят.

В краткосрочен план това е по-верния подход, който дава резултат – смъкваш данъците, събираш хора и те се бият за теб, армията и царят богатее от взетото от победените (от богатите), а когато се стабилизираш на върха и вече нямаш нито съпротива, нито война, от която да печелиш – тогава вече се вдигат данъците неизбежно, защото нямаш никакви други приходи, а армията иска да яде. Тогава варианта е да намалиш армията, но това все още е далеч – война е.

Та, що се отнася до данъците, това което може би добре да направи Ивайло е, да ги намали и да прехвърли тяхното събиране на самите общини. Според „Закона за данъците” те би трябвало да са не повече от една десета от това, което всеки стопанин е получил от земята си (или всеки занаятчия от труда си) – т.е. налага се „плосък данък” – 1/10 от заработеното.

Верният подход би било да се обложи всеки стопанин с една десета от продукцията му, както се остави, това да се следи от самия Общински съвет. В малките села, много добре се знае кой какво изкарва и измамата не би била възможна.

Другото, което може да се направи е част от събрания данък да остава на мястото, от където е събрано. Например, всеки стопанин дава една десета от своята продукциа като данък, а всяка община задържа една десета от данъка събран в селото. Сътветно, всяка околия взема 1/10 от данъка събран в околията, всеки окръг - 1/10 от събрания в него, а областта – 1/10 от данъка събран в областта.

Какво прави това в цифри?
В едно село-община е произведна продукция за 1000 единици. От които 100 отиват за „десятък”, но 10 единици остават в самата Община за нейни нужди.

Как ще се отрази това на събираемостта?
От 100% събрани по места данъци, 10% остават по общините. Остават 90%.

От тях 1/10 остават в околиите – 1/10 от 90% са 9%.
Остават 81 % от събраните, които отиват в окръга.
Там също си задържат своята 1/10, която е 8%, остават 73%.
Те отиват в областта, където си вземат своята десета (7%) и остават чисто 66% за царя.

Което значи, че владетелят получава 2/3 от данъка събран в цялото царство и всеки по веригата си е получил своето. За да е съвсем „чисто”, приемаме, че самия цар дава на своите „практори” - бирници, хората, които реално ходят по селата да събират данъците от дом на дом, също 1/10 от стигналото до него.
Така се получва, че те вземат като заплата 6% от всички данъци, а до хазната остават, наистина „чисто” 60 %.
Което е 6% от тогавашния Брутния Вътрешен Продукт на държавата.

Малко ли са или много, не може да се прецени, зависи от много неща. Според мен това е една добра система, макар и временна, и докато има широка база и добра събираемост,всеки по веригата ще е доволен.

Но, тази алтернатива едва ли се е случила по времето на цар Ивайло.


следва

то данъчните щяха да ходят при данъкоплатците. Представяте ли си как щяха тези, които сега не плащат данъци, да не си платят на бирниците? Не мога да си представя бирника да ми идва на крака и да си иска данъка, както е било при царете.