Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.03 08:33 - Архивите говорят - част 2
Автор: dalida Категория: Регионални   
Прочетен: 259 Коментари: 1 Гласове:
7



 
   

                                 СВЕТСКИЯТ ЖИВОТ   В   СОФИЯ

Когато на 30 юли 1887 г. новоизбраният княз Фердинанд Сакскобурготски стъпва на българския бряг край Видин, едва ли е предполагал, че ще управлява младата балканска държава повече от тридесет и една години и ще взема съдбоносни решения за бъдещето на България. Още тогава в съзнанието на младия европейски аристократ трайно се настанява амбицията да съгради силна монархия и да положи основите на стабилна династия. Фердинанд І демонстрира маниерност, царствена поза, горда самонадеяност и провокиращо самочувствие. Въпреки първоначалните вътрешни и външнополитически трудности, той се вписва в българската история тогава, когато нацията е в подем, когато градежът и оптимизмът бележат възходящите промени в страната. Колкото и противоречиви да са оценките за неговото управление, историческата истина налага да се признае, че именно тогава България отбелязва чувствителен напредък в политическо, стопанско, военно и културно отношение.


През първото десетилетие на ХХ в. тя изпреварва по динамиката на развитие всички свои съседи, независимо от закъснялото й включване в европейския исторически процес. Чуждите наблюдатели са единодушни в оценките си, че в резултат на общата държавна модернизация страната ни бързо скъсява историческата дистанция и уверено върви към достигането на нормалните европейски стандарти. България е готова да разпери криле и да полети към едно изключително позитивно бъдеще. Историческата заслуга на Фердинанд І е, че не затруднява това перспективно развитие. Напротив, със своите действия той насърчава преобразованията и еволюционните процеси.

Не могат да се отрекат на Фердинанд І качествата на опитен политик и ловкост при налагането на доминиращото му влияние в българския политически живот. Често пъти мащабите на България се оказват тесни за неговите амбициозни цели и стремежи. Той се изгражда и управлява като владетел от абсолютистичен тип и следва в своята държавническа практика принципите на политическия макиавелизъм. Ето защо налага прословутия „личен режим“. Като неотговорен и стабилизиращ фактор монархът с лекота манипулира българския политически елит и държавните институции. По този начин той си осигурява главна роля в управлението на държавата.


В това отношение е улеснен от някои слабости в Търновската конституция, която не регламентира в достатъчно конкретен план реалното съотношение на правомощията в триъгълника на властта: Държавен глава – Министерски съвет – Народно събрание. Той не атакува пряко устоите на парламентарната демокрация, а избира по-рафинирани похвати. И успява, защото неговият „личен режим“ е в максимална степен съобразен с особеностите на българската социална действителност, с манталитета на родните политици и с характера на българската демокрация. Той не суспендира конституцията и не премахва парламента, а установява едноличен контрол върху ключовите лостове на властта. По своята природа „личният режим“ не унищожава демокрацията, а само я компрометира. Приоритетно три са сферите, към които Фердинанд І проявява постоянна грижа. Това е селекцията на правителствата, организацията и финансовото обезпечаване на армията и външната политика.

Заедно с несъмнените заслуги и съзидателната съпричастност на монарха за възхода на България, в неговите замисли започват да надделяват хипертрофирани представи за личните му и на държавата възможности. Той заживява с чувството за историческа мащабност и все по-често заема позата на императорското величие. Постепенно у него взема връх мегаломанската идея да се въплъти в образа на всебалкански повелител. Така вече трудно долавя противоречията между очакванията и реалността. Българският монарх ясно съзнава основната външнополитическа задача на страната. Това е постигането на националното обединение. Тук обаче се проявява неговият изразен максимализъм. През съдбоносните за България години от 1912 до 1918 г. царят не съумява докрай да проумее корените на балканския национализъм и да открие в неговите лабиринти формулата за българския успех.

В най-отговорните за нацията моменти той залага на максимата „или всичко, или нищо“. Това го тласка към военнополитически грешки, а суетата на аристократическото разбиране за личностна историческа предопределеност го води до решението за започване на Междусъюзническата война през юни 1913 г. и до съюзното обвързване с Централните сили през Първата световна война. Необоснованото самочувствие на цар Фердинанд І му пречи да придобие точна представа за реалното състояние на нещата, да прецени дипломатическата и военната неподготвеност за тези фатални стъпки. Резултатът са двете национални катастрофи, които покрусяват общонационалния идеал за обединение на всички българи под една корона и в рамките на една държава. Историческата отговорност за двата погрома и тогава, и сега пада върху цар Фердинанд І. Това в крайна сметка внася драматичен обрат в неговата лична съдба.

ЖИВОТЪТ НА ЕЛИТА В СОФИЯ

От време навреме се устройваха театрални представления, балове с маски и забави в двореца – винаги помпозно и охолно, изтънчено във всяка подробност от обслужването, храната и реда. Още при влизането в двореца Ви поздравяваше цяла рота телохранители на княза, застанали на всяко стъпало от широкото стълбище, разкошни в своите алени униформи със сърмени ширити, с шапки от сив астраган с орлови пера, прикачени с клипсове, украсени със скъпоценни камъни.

Въвеждат Ви в зала с бяло и златно и чакате да влезе князът, преди да отидете в огромната столова с голяма маса във формата на подкова, покрита с чудесни цветя. Ядеше се от безценни сервизи от порцелан, златни и сребърни подноси, обслужването беше безупречно, храната – прекрасна, скрит оркестър свиреше достатъчно силно, за да прикрие всяко замиране на разговора, но никога толкова силно, че да го заглуши.

Блясъкът на ордените, пъстротата на униформите, князът с царствената си осанка, която липсва напълно на толкова много владетели, неговите остри, проницателни очи, стражата в блясъка с алено и сърма, малкият княз Борис с неговите тъмни, тъжни очи – всичко това съставляваше картина, изпълнена с цветове, малко нереално и фантастична и даваше чувството, че човек е на сцена, че взема участие в музикална комедия или романс в Пуритания, че всеки момент може да избухне бомба или войските на някоя вражеска съседна страна да нахлуят в залата със звънтене на сабите и с триумфален марш.“



Откъсът е поместен в книгата „Фердинанд Лисицата“.



Гласувай:
7
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. dalida - В средата на септември 1918 г настъпва обрат в управлението на царска България
09.03 08:45
Късно вечерта на 29 септември в Солун е подписано примирието между българската делегация и главнокомандващия Източната армия на Съглашението генерал Луи Франше д’Еспере за незабавно прекратяване на военните действия. Така България официално капитулира и излиза от Първата световна война. По време на преговорите френският генерал директно намеква на Ляпчев, че съюзниците не вярват на цар Фердинанд І и неговото присъствие на българския трон само усложнява ситуацията.
Настъпва решителният ден 3 октомври. Усамотен в покоите си, цар Фердинанд І е изправен пред едно от най-трудните решения в своя живот. Правителството вече проявява нервност, защото в столицата се разпространяват слухове за преврат от страна на царя. Малинов, който познава добре психологията на монарха, го предупреждава да напише абдикацията. Изчаква няколко часа и след това на два пъти поисква аудиенция, но молбата му остава без отговор. Привечер отива сам в двореца. Необикновено възбуденият Фердинанд го посреща с дълга тирада, в която излага заслугите си за въздигането на България. Министър-председателят на няколко пъти го прекъсва и репликира. Тогава пребледнелият владетел, от лицето на когото е изчезнало всякакво високомерие, му подава написаната абдикация. Но вътрешно с удовлетворение съзнава, че по този начин запазва династията, която е основал. Малинов взема листа, внимателно го сгъва и слага в джоба си. След това по негово настояване е извикан престолонаследникът. Приближава се до него и казва: „Позволете аз първи да поздравя новият цар на българите, цар Борис ІІІ“. На абдикиралия не е разрешено да остане в страната и той следва незабавно да напусне пределите на царството.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: dalida
Категория: Регионални
Прочетен: 5376084
Постинги: 1098
Коментари: 4864
Гласове: 28424
Архив