1. И какво от това, че ораторът ласкае слушателите си? - пита Пол. Това пречи ли му да бъде силен в държавата си и щастлив в частния си живот? Нали силен е онзи, който постига, което желае? - пита Сократ. Ако говорещият е неразумен, как ще постигне, каквото желае? Несъмнено всеки желае доброто. Но как ще стигне до него човек, който не го разпознава? Сред хората, казва Сократ, най-нещастен е извършилият тежки престъпления и останал ненаказан; а най-щастлив - онзи, който нито е понасял страдания, нито е извършвал престъпления. Добрата реторика служи за това, да убеждава престъпниците (и съдиите) в ползата от наказанията. Сократ пита Пол дали е съгласен, че несправедливото е грозно. След като Пол се съгласява, Сократ му обръща внимание, че грозното в човешката душа я влошава - разболява я и я поврежда. Значи човек с такава душа не може да бъде щастлив. Значи несправедливостта води човека към нещастие. 2. Каликъл, който се намесва в разговора, оспорва твърдението на Сократ че насилието и изобщо несправедливостта са нещо грозно и лошо. Всъщност, казва той, независимо от разпространеното мнение, те са нещо полезно и добро за човека, тъй като му доставят всякакви удоволствия. Сократ похвалва смелостта на Каликъл и се заема да обсъди казаното. Силният не е ли разумен? Ако е, защо би трябвало да желае всякакви удоволствия? Би трябвало да желае само полезни удоволствия. А кои са те? Не са ли тези, които ни придвижват към здраве (което именно е доброто за тялото и душата). Значи приятното не е толкова важно, колкото изглежда на Каликъл. Събеседниците поглеждат към историята на Атина, и Сократ се усъмнява, че Атина някога е имала добри държавници. Темистокъл и Перикъл, примерно не са били добри държавници - защото само са увеличавали могъществото на града, смятайки, че това е доброто за него. 3. Добре би било, мисли Сократ, ако тези размисли бъдат подкрепени и с вяра за съдбата на душата след смъртта. И разказва, как се е променил начинът за съдене на душите в отвъдното. Най-напред хората са били съдени в деня на смъртта си (докато са били още в тяло) и от хора като тях. После обаче, по решение на Зевс, съдът бил преместен след смъртта им, а съдии станали трима полубогове, синове на Зевс (Радамант, Минос, Еак). По време на съда те и не знаели, чия е душата, която съдят. По този начин се избягвало лицемерието - както от страна на съдиите, така и от страна на съдените - тъй като съдените пък не знаели деня на смъртта си и били заварвани от нея неочаквано, неподготвени. А след съда едни от душите отивали на Острова на блажените, а други - в Тартара. * Главната част на лекцията, прочетена на аудиторното занимание, може да се види на:
http://homoviator-bg.net/?p=114
Това е предварителната част от четвъртата лекция (3 април, 2013) в избираемия курс "Неоплатонизъм и християнство". Софийски университет "Св. Климент Охридски", Магистърска програма "Антична култура и литература".
https://www.youtube.com/watch?v=6xHa3cszOdc&list=PLMLCCRLu4HVUjZQ04B4K_yeP5scCWpKPk&index=7
https://www.youtube.com/watch?v=Cq64JkuBQZE&list=PLMLCCRLu4HVUjZQ04B4K_yeP5scCWpKPk&index=8